Отношението на политиците, медиите и част от духовния елит на страната ни към проблема "нови (наречете ги ако искате и "нетрадиционни") религиозни движения" е, меко казано, ретрограден. Какво ми дава основания да твърдя това? Считам, че отношението на споменатите групи към проблема през годините от началото на прехода до сега, ми дава достатъчно основания да съм убеден в думите си. Да припомня по-същетвествените факти: дейсващият закон за вероизповеданията бе приет през 2002 г. с бурни овации. Възлагаха му се огромни надежди и всички очакваха той да разреши с магическа пръчица проблемите в духовната сфера в България. Президентът на всички българи бе награден не от кой да е и не за какво да е, а от руския патриарх за приноса му към единството на православните народи. Награден бе за това, че подписа и не спря закона. Не го спря и конституционния съд, макар на практика решението на съда бе негативно, т.е. 6 от 5-те съдии гласуваха за неконституционността на много от разпоредбите на закона. Гласуваха, ама пустият му закон за конституционния съд така е написан, че трябва да са гласували повече от половината (т.е. 7 от 12) за някакво решение, за да влезе то в сила.
Такъв е декорът на духовната сцена в България. Сега, като членове на Евро-съюза, сме уверени, че сме стигнали висините на демокрацията. А дали това е така? За мен, един от най-сериозните критерии до колко едно общество е демократично, е нивото на спазване на религиозната свобода и търпимостта между и към различните религии.
Да разгледаме България. За мен показателни в това отношение са няколко неща:
- На първо място, разбира се, е законовата рамка в тази сфера. Тя не е идеална, но, бих казал, че е приемлива. Подробен анализ би разширил многократно обема на този текст;
- Отношението и изявите на Дирекция "Вероизповедания", като авторитетен орган, регулиращ отношенията между държавата и религиозните общности, в лицето на нейния директор;
- Определящо е и отношението на "силните" - представители на политическия елит, държавата и големите вероизповедания;
- Отношението на обществеността;
- Не на последно място са медиите.
Вероятно могат да се обособят много други критерии, но дори и тези са достатъчни, за да се ориентираме в настоящата ситуация.
Да разгледаме детайлите:
Редица закони, започвайки от Конституцията, Закона за вероизповеданията и др., по-скоро гарантират равнопоставеността на различните деноминации, без оглед на тяхната численост и дата на възникване/учредяване в страната ни. Въпреки, че казвам, че законовата рамка в сферата на религиозната свобода, макар и не идеална, е нелоша, съществуват обаче и писани и неписани правила, както и традиционно установени норми, които очевидно дават предпочитания ("привилегироват", както бе писано в много критики към България) двете най-масово представени вероизповедания у нас. Справка може да се направи, да речем, в Закона за държавния протокол (чл. 6 ал. 3 т. 5), приет през 2000 г.
Общетсвото ни, провокирано от медиите и изявите на политици и духовници, често демонстрира нетърпимост към "другия" и "различния". Справка - проваленият неотдавна концерт във Варна на един от популярните духовни водачи на нашето време.
Сякаш за да подсилят важността да се противодейства на "опасната псевдо-духовна инвазия" и опити от страна на "опасните секти" да завземат все повече духовни територии, същите действащи лица пропагаднират и друга теза: безспорната, според тях, необходимост от въвеждане на задължително вероучение в училищата. Това, че законите определят България като секуларна държава, за тях е пренебрежим и незначителен факт…
Като венец на всичко това, по един напълно естествен начин идват и мненията, изразени от И. Желев (директор на Дирекция "вероизповедания") и някои политици (Кръстанка Шаклиян, член на Интерпарламентарната православна асамблея; Огнян Герджиков, шеф на парламентарната комисия по правата на човека и вероизповеданията) относно това, колко много са се нароили (стотина от 1990 г.) новите религиозни движения у нас (разбирай "опасните секти" в контекста на казаното по-горе) и колко "мъдро" би било да се ограничат вероизповеданията при тяхната регистрация, на основата на минимален брой членска маса (в-к "Сега", 12 март 2007 г.).
Нека в заключение да проследим логическата (и фактологическата) последователност:
Приема се "иделаният" закон за вероизповеданията. От него се очаква да сложи край на проблемите в най-голямата религиозна общност в България. В резултат на приемането му, с участие на полицията, се провежда безпрецедентна намеса на държавата във вътрешните дела на тази религия.
Не много по-късно, с позабравени от деведесетте години, но все още актуални изразни средства и похвати, започва кампания за спасяване на българската духовност, като новият фронт се разгръща в две направления: Противодействие на "опасните секти" чрез, да речем, "създаване на регистър на опасните секти" (идея на ВМРО) или пропагандиране на въвеждането на задължително вероучение, като панацея, която ще напълни храмовете с искрени вярващи и ще спаси заблудилите се овчици, вкарвайки ги в правия път (пропагандаторите на тази идея са достатъчно, така че тяхното поименно изброяване би направил този текст доста отегчителен поименен справочник).
Така, след като е разгърнат широк фронт, включващ политици, учени, журналисти, свещеници и някои интелектуалци, се стига до кулминацията: в публичното пространство, ”опипвайки почвата“, се прокрадват идеи за ограничаване на възможността за регистрация на вероизповедание, на основата на минимален брой членове. (Дали нещата отново не са предрешени предстои да разберем. Лично аз се надявам да не му стигне времето на това Народно събрание за подобни промени.)
Поинтересувах се в кои страни има подобни ограничения и в кои няма. Не бях изненандан от факта, че страните, които безспорно приемаме за развити и демократични, подобно ограничение няма. Държавите от бившия соц-лагер имат различен подход по въпроса, но мисля, че е по-удачно да вземем за пример тези, където подобни идеи (за минимална членска маса от 10.000 последователи например) са били отхвърлени преди години. Подробен анализ би отнел много място и време, но всеки сам може да се досети в кои държави има подобно изискване и в кои няма.
Въпросът, който си задавам е какъв избор ще направят българските политици - модерният демократичен избор, при който свободата да се сдружаваш и самоопределяш на основата на вярата си е гарантирана, или изборът да бъде ограничено това право?
Ще си позволя да цитирам един приятел, който се пошегува по темата: надявам се, че политиците ни не планират да приемат китайски стандарти за минимален брой членове на дадено вероизповедание, необходим за регистрацията му като юридическо лице. При подобен стандарт, ако той съществува, вероятно би ставало дума за минимум от няколко милиона членове и присъствие в страната от няколко стотин години… Това не е моят избор.
Няма коментари:
Публикуване на коментар