 |
| Майката и бащата на нацията... |
Голямо объркване настана.
Едно квадратче за малко да свали кабинета при едни избори за институция, определяна от премиера като безсилна и неспособна да гарантира ориентацията на България като член на Европейския съюз и НАТО. Квадратчето е в бюлетината и съдържа възможността да гласувате срещу всички – опцията “Не подкрепям никого”. Отношението на лидера на управляващата партия, а и абсолютно неизбираемият извън ортодоксалните електорални среди негов кандидат, само засилва усещането, че кампанията е предопределена, безсмислена и предрешена. Кампания, в която конкретното име на този, който ще бъде избран е без значение. Думите, с които премиерът в типичен за него стил, урони престижа на президента, още преди да е избран, са показателни за отношението му към тази институция:
Вторият удар върху качеството на предизборния дебат, а от там и върху възможността да изберем най-подходящия за “Дондуков” №2, е ударът върху идеята за предизборното състезание като основа на информирания избор. В същото видео от месец май премиерът и лидер на ГЕРБ казва:
Ще опростя още повече – ако личността на президента не е важна, ако институцията е безсилна и ако всичко зависи само и единствено от партията на премиера, защо тогава ГЕРБ изобщо издигнаха кандидат за президент? Защо не ни спестиха обясненията, че “всички сме били БКП”. Защо издига кандидатура, която счита, че човешките права са второстепенни, както твърди Цачева:
Всичко това, а то далеч не е всичко, доказва абсолютната необходимост от адекватни предизборни дебати, които да докажат смисъла на демокрацията като състезание на идеи. Водеща политическа сила – партия ГЕРБ се отказа от задължението си да комуникира политическите си идеи преди изборите. Най-вероятно обаче ще се наложи да преживеем тяхната реализацията.
Нуждата от предизборен политически дебат или по-скоро липсата му се предпоставя и от медийната среда, която отдавна е отстъпила от ролята си на “куче-пазач” на демократичните ценности. Освен затихващите функции на свободата на словото у нас, сериозен проблем е икономическата зависимост на значителната част от медиите от съмнителни от законова гледна точка финансови схеми. Излишно е да припомням фалита на “банката на мафията”, наричана от политиците и “банка на политбюро”, която дори абсолютно неадекватният главен прокурор нарече “бижу под стъклен похлупак”. Бърз преглед на публикациите по темата ще ни припомни многомилионните кредити, преминали през фирми-пощенски кутии, които са потънали в доказали своята несъстоятелност медии…
Към финансовото извращаване на средствата за масова информация, което ги превръща в обикновени дезинформатори и пропагандни инструменти, можем да добавим и предизборните “платени формати”. За тях фактически плаща данъкоплатецът. Те създават буферна зона на комфорт между кандидатите и лидерите на системните партии и обществото при всеки случай, в който то се опита да защити собствения си интерес срещу олигархичните или чисто криминални интереси на партийните котерии.
Реалният политически дебат, особено в предизборна обстановка, позволява на избирателите да опознаят кандидатите и да изберат най-подходящия за техните политически възгледи. Реалният, извън буферната зона на комфорт, контакт с политическите представители със сигурност намалява щетите от критично ниското доверие в консенсуса между политическите елити у нас. Недоверието в политическата система и неспособността на беззъбата ни правосъдна система да озапти криминалните финансови щения на олигархията, оплела политическото общество в мрежите на икономическите си интереси, отвращава гражданите и засилва тяхното неодобрение.
Разбирането, че “всички са маскари” има своята рационална основа. Стигне ли се до избори, хората, които мислят така, просто отиват “за гъби”. Това не се харесва на политическите елити, защото ниската представителност ги делегитимира. Наложи им се да измислят “задължителното гласуване”, опитвайки се изкуствено да засилят интереса към изборите. Спорът около правото да гласуваме и опитът то да ни бъде вменено като задължение, “роди” идеята за легитимния вот “срещу всички”. Това е опцията “Не подкрепям никого”.
Съществува съществена разлика между “ходенето за гъби” и възможността да гласуваш срещу всички, избирайки тази опция. Ходенето за гъби изглежда по-близо до това, да напишеш послание на бюлетината или да я украсиш с фалически символ, ако бъдеш “принуден” по закон да гласуваш. Квадратчето “Не подкрепям никого” е малко по-различно. То изразява желанието за участие в политическия процес, но и липсата на адекватно представителство в средите на политическите елити на системните партии.
Коментарите за въпросното квадратче “срещу всички” включват и съмнения, че гласуването с “Не подкрепям никого” има скрит, таен мотив – да засили шансовете на водещия кандидат, “преливайки” протестните гласове към него. Това съмнение е основано на хипотетични математически абстракции, при които достатъчно голям процент от гражданите гласуват с “Не подкрепям никого”. При сегашната уредба, която е в процес на експресни промени при извънредни заседания на Народното събрание, процентът гласували с тази опция, необходим да направи например Цачева президент на първи тур е около 40%. Предвижданията са, че тя ще получи около 30% от гласовете на 6 ноември, а Радев се движи около 22% за първия тур. За да сработи хипотезата, при която Цачева или Радев печелят на първи тур, гласувалите с “Не подкрепям никого” трябва да са повече от 40%, което е просто невъзможно по ред социологически причини. Да не говорим, че парламентът най-вероятно ще промени Изборния кодекс така, че гласовете “срещу всички” да се броят. Дори да е имало такъв замисъл – хипотезата е невъзможна, извън романите на нобеловите лауреати…
Ако предлаганите от трима депутати от Реформаторския блог промени оцелеят и на второ четене – хипотезата за скрита помощ отпада изцяло, запазвайки тяснопартийната електорална подкрепа в реалните ѝ стойности.
Връщайки към основната тема, да обобщим – смисълът на предизборните кампании е в това, избирателите да се запознаят с кандидатите за изборната позиция, да добият представа за техните компетенции и политически възгледи и да научат повече за визията им, ако бъдат избрани на дадения пост.
Упоритото нахалство, с което политическите елити на системните партии пренебрегват избирателите си още на първия ден, след обявяване на изборните резултати, води до задълбочаване на кризата с доверието в институциите, увеличава огромния процент негласуващи, които предпочитат да “берат гъби” в изборния ден и, видимо от социологическите прогнози, е на път да създаде трета група – групата на “бялата бюлетина”, на “протестния вот”, “срещу всички” или просто казано – на тези, които ще гласуват с “Не подкрепям никого”.
Предстоящите избори най-вероятно няма да променят нищо съществено. Ще преживеем срама от петия президент, защото той неминуемо ще е срамен. Дясното ще се обезличи още повече, на фона на все по-голямата идейна и функционална близост между БСП, ГЕРБ и ДПС. Самопровъзгласилите се за патриоти ще се прегърнат по средата, между Льо Пен, Фараж и Дугин, добутвайки се взаимно до следващия парламент.
Големият губещ ще остане дясното с все по-малкото политическо представителство и все по-силно асимилирано от популизма, меркантилизма и политическия “сървайвър” опортюнизъм.
Текстът не е оптимистичен, но аз съм песимист за идните години...
“...Освен това да се говорят глупости от типа, че президентската институция е гарант за европейското ни и атлантическо развитие, това здравият разум не може да го допусне. Имали сме години, когато президентската институция е правила точно обратното. Гарант за евроатлантическата ориентация на България е ГЕРБ и ние сме го доказали години наред… С какво може една президентска институция да изкълчи или да обърне направлението на държавата? Посланик ли може да назначи без решение на външния министър и на кабинета? Какво може? Въоръжените сили да тръгнат в друга посока? Или да не усвояваме европейски фондове и да не строиме всеки ден?..”Каза ги пред журналисти и ги публикува в YouTube канала си на на 21 май тази година. Това е част от отношението на лидера на най-голямата засега политическа партия, което пряко рефлектира върху качеството на предизборния дебат. Борисов в прав текст се опитва да обезличи, обезсили и обезсмисли президентската институция.
Вторият удар върху качеството на предизборния дебат, а от там и върху възможността да изберем най-подходящия за “Дондуков” №2, е ударът върху идеята за предизборното състезание като основа на информирания избор. В същото видео от месец май премиерът и лидер на ГЕРБ казва:
“От уважение към вас спрях да говоря. Аз за президентски избори много ясно съм казал, че след юни, юли… нататъка ще говорим. Те ме принуждават всеки ден да говоря на тема, която не е на дневен ред…”Не е на дневен ред, твърди той и няма сила в света, която да накара твърдия му електорат да се замисли и да вникне в смисъла на това, кандидатът за държавен глава да бъде представен на избирателите си достатъчно добре, за да направят информиран избор. Две са посланията му: президентът е безсилна институция и няма никакъв смисъл от кампании, в които да се опитаме да подредим кандидатите по качества и способности, в резултат на което един от тях да стане петият президент на България. Подозирам, че ако за Борисов няма значение дали Митьо Пищова, Радо Шишарката или Цецка Цачева е президент, има поне още 5 милиона граждани, на които, за разлика от него, им пука. Има поне още 5 милиона граждани, които вярват, че президентът може с позициите си да подкрепя и работи за евроатлантическа ориентация на България.
Ще опростя още повече – ако личността на президента не е важна, ако институцията е безсилна и ако всичко зависи само и единствено от партията на премиера, защо тогава ГЕРБ изобщо издигнаха кандидат за президент? Защо не ни спестиха обясненията, че “всички сме били БКП”. Защо издига кандидатура, която счита, че човешките права са второстепенни, както твърди Цачева:
“Подкрепям действията на институциите, защото преди всичко е националният интерес, а не правата на човека…”Тези думи са силно притеснителни, защото националният интерес е приравнен с “интереса” на институциите, а тяхната дейност е функция на предлаганите от партиите политики. Тоест, логиката на издигнатия от Борисов кандидат е, че политическите интереси на мнозинството са над индивидуалните права на човека и гражданските свободи – а това е типичен болшевизъм. Логиката на подмяна на обществения интерес с обслужване на интереса на партийните върхушки фактически отклонява България от нейната евроатлантическа ориентация и я отдалечава от това, което една правова държава трябва да бъде. Тази логика защитава интересите на системните партии, а резултатът от това разбиране води до изграждането на паралелна репресивна инфраструктура, която преодолява правовата държава във вреда на гражданските права и свободи.
Всичко това, а то далеч не е всичко, доказва абсолютната необходимост от адекватни предизборни дебати, които да докажат смисъла на демокрацията като състезание на идеи. Водеща политическа сила – партия ГЕРБ се отказа от задължението си да комуникира политическите си идеи преди изборите. Най-вероятно обаче ще се наложи да преживеем тяхната реализацията.
Нуждата от предизборен политически дебат или по-скоро липсата му се предпоставя и от медийната среда, която отдавна е отстъпила от ролята си на “куче-пазач” на демократичните ценности. Освен затихващите функции на свободата на словото у нас, сериозен проблем е икономическата зависимост на значителната част от медиите от съмнителни от законова гледна точка финансови схеми. Излишно е да припомням фалита на “банката на мафията”, наричана от политиците и “банка на политбюро”, която дори абсолютно неадекватният главен прокурор нарече “бижу под стъклен похлупак”. Бърз преглед на публикациите по темата ще ни припомни многомилионните кредити, преминали през фирми-пощенски кутии, които са потънали в доказали своята несъстоятелност медии…
Към финансовото извращаване на средствата за масова информация, което ги превръща в обикновени дезинформатори и пропагандни инструменти, можем да добавим и предизборните “платени формати”. За тях фактически плаща данъкоплатецът. Те създават буферна зона на комфорт между кандидатите и лидерите на системните партии и обществото при всеки случай, в който то се опита да защити собствения си интерес срещу олигархичните или чисто криминални интереси на партийните котерии.
Реалният политически дебат, особено в предизборна обстановка, позволява на избирателите да опознаят кандидатите и да изберат най-подходящия за техните политически възгледи. Реалният, извън буферната зона на комфорт, контакт с политическите представители със сигурност намалява щетите от критично ниското доверие в консенсуса между политическите елити у нас. Недоверието в политическата система и неспособността на беззъбата ни правосъдна система да озапти криминалните финансови щения на олигархията, оплела политическото общество в мрежите на икономическите си интереси, отвращава гражданите и засилва тяхното неодобрение.
Разбирането, че “всички са маскари” има своята рационална основа. Стигне ли се до избори, хората, които мислят така, просто отиват “за гъби”. Това не се харесва на политическите елити, защото ниската представителност ги делегитимира. Наложи им се да измислят “задължителното гласуване”, опитвайки се изкуствено да засилят интереса към изборите. Спорът около правото да гласуваме и опитът то да ни бъде вменено като задължение, “роди” идеята за легитимния вот “срещу всички”. Това е опцията “Не подкрепям никого”.
Съществува съществена разлика между “ходенето за гъби” и възможността да гласуваш срещу всички, избирайки тази опция. Ходенето за гъби изглежда по-близо до това, да напишеш послание на бюлетината или да я украсиш с фалически символ, ако бъдеш “принуден” по закон да гласуваш. Квадратчето “Не подкрепям никого” е малко по-различно. То изразява желанието за участие в политическия процес, но и липсата на адекватно представителство в средите на политическите елити на системните партии.
Коментарите за въпросното квадратче “срещу всички” включват и съмнения, че гласуването с “Не подкрепям никого” има скрит, таен мотив – да засили шансовете на водещия кандидат, “преливайки” протестните гласове към него. Това съмнение е основано на хипотетични математически абстракции, при които достатъчно голям процент от гражданите гласуват с “Не подкрепям никого”. При сегашната уредба, която е в процес на експресни промени при извънредни заседания на Народното събрание, процентът гласували с тази опция, необходим да направи например Цачева президент на първи тур е около 40%. Предвижданията са, че тя ще получи около 30% от гласовете на 6 ноември, а Радев се движи около 22% за първия тур. За да сработи хипотезата, при която Цачева или Радев печелят на първи тур, гласувалите с “Не подкрепям никого” трябва да са повече от 40%, което е просто невъзможно по ред социологически причини. Да не говорим, че парламентът най-вероятно ще промени Изборния кодекс така, че гласовете “срещу всички” да се броят. Дори да е имало такъв замисъл – хипотезата е невъзможна, извън романите на нобеловите лауреати…
Ако предлаганите от трима депутати от Реформаторския блог промени оцелеят и на второ четене – хипотезата за скрита помощ отпада изцяло, запазвайки тяснопартийната електорална подкрепа в реалните ѝ стойности.
Връщайки към основната тема, да обобщим – смисълът на предизборните кампании е в това, избирателите да се запознаят с кандидатите за изборната позиция, да добият представа за техните компетенции и политически възгледи и да научат повече за визията им, ако бъдат избрани на дадения пост.
Упоритото нахалство, с което политическите елити на системните партии пренебрегват избирателите си още на първия ден, след обявяване на изборните резултати, води до задълбочаване на кризата с доверието в институциите, увеличава огромния процент негласуващи, които предпочитат да “берат гъби” в изборния ден и, видимо от социологическите прогнози, е на път да създаде трета група – групата на “бялата бюлетина”, на “протестния вот”, “срещу всички” или просто казано – на тези, които ще гласуват с “Не подкрепям никого”.
Предстоящите избори най-вероятно няма да променят нищо съществено. Ще преживеем срама от петия президент, защото той неминуемо ще е срамен. Дясното ще се обезличи още повече, на фона на все по-голямата идейна и функционална близост между БСП, ГЕРБ и ДПС. Самопровъзгласилите се за патриоти ще се прегърнат по средата, между Льо Пен, Фараж и Дугин, добутвайки се взаимно до следващия парламент.
Големият губещ ще остане дясното с все по-малкото политическо представителство и все по-силно асимилирано от популизма, меркантилизма и политическия “сървайвър” опортюнизъм.
Текстът не е оптимистичен, но аз съм песимист за идните години...
Няма коментари:
Публикуване на коментар