Вероучението в училище - парадокс в ХХI век

Конституция на Република България
Чл. 13. (1) Вероизповеданията са свободни.
(2) Религиозните институции са отделени от държавата.
Закон за вероизповеданията
Чл. 4. (1) Вероизповеданията са свободни и равноправни. Религиозните институции са отделени от държавата.
Закон за народната просвета
Чл. 5. Образованието е светско.
Чл. 15. (1) Държавните образователни изисквания ...създават условия за:
изграждане на свободна, морална и инициативна личност, която като български гражданин уважава законите, правата на другите, техния език, религия и култура.
Правилник за прилагане на ЗНП
Чл. 4. (1) Светското образование не допуска налагането на учениците на идеологически и религиозни доктрини.
(2) В светските училища религиите се изучават в исторически, философски и културен план чрез учебното съдържание на различни учебни предмети.

Закон за висшето образование

Чл. 3. Висшето светско образование е независимо от идеологии, религии и политически доктрини.

Рамката, определена от цитираните по-горе закони и подзаконови документи, определя България като страна, в която религията е отделена от държавата – като секуларна държава. Тази рамка очевидно е неприемлива за законотвореца днес (а вероятно и за някои духовници), което налага някои на пръв поглед козметични промени в законодателството. Приемат се подзаконови документи, които тихомълком променят статуквото и на практика налагат определени религиозни доктрини в образователния процес. За да не бъдем голословни, нека обърнем внимание на това как тази рамка е разширявана през годините и как внесените промени в законите и най-вече приетите подзаконови документи видимо размиват границите, в които религиите са “свободни, равноправни и отделени от държавата”. С промените от 2002 г., внесени в Закона за степента на образование, общообразователния минимум и учебния план, както и с официално приетите и одобрени от Министерството на образованието и науката (МОН) концепции за обучение по предмет “Религия” и “Религия-Ислям”, Източното православие и Ислямът навлизат в училищата. Защо твърдя, че само две от множеството религии влизат в учебната програма, ще се опитам да обясня по-късно. Сега нека видим как това става на практика (удебеленият текст е от автора, с цел да обърне внимание върху нововъведенията):

Чл. 10. Общообразователната подготовка в българското училище се осъществява чрез изучаването на учебни предмети, групирани в следните културно-образователни области:
1. български език и литература;
2. чужди езици;
3. математика, информатика и информационни технологии;
4.(изм., ДВ, бр. 95 от 2002 г.) обществени науки, гражданско образование и религия;
5. природни науки и екология;
Чл. 15. (1) Структурата на учебния план обхваща три вида подготовка: задължителна, задължителноизбираема и свободноизбираема.
(2) Задължителната подготовка осигурява постигането на общообразователния минимум.
(3) (Изм., ДВ, бр. 95 от 2002 г.) Задължителноизбираемата подготовка осигурява допълнително обучение по учебни предмети от културно-образователните области по чл. 10 и/или от професионалната подготовка в съответствие с интересите и индивидуалните възможности на учениците и с възможностите на училището. В задължителноизбираемата подготовка се включва изучаването на майчиния език и религия.

Подобни промени се внасят през 2003 г. и в Правилника за приложение на ЗНП:

Чл. 4 (3) (Изм., ДВ, бр. 33 от 2003 г.) В светските училища могат да се изучават религии в часовете, определени за задължителноизбираема или свободноизбираема подготовка. Обучението по учебния предмет "религия" се извършва съгласно инструкция, издадена от министъра на образованието и науката.

Така, религията освен трайно, навлиза и напълно законно в учебните програми. Това, само по себе си не е проблем, тъй като, мнозина биха се съгласили, че богатото духовно наследство на човечеството има място в образователните институции. Трудно може да се оспори необходимостта религиите по света да се изучват в “исторически, философски и културен план”. Нито пък някой би възразил, ако религиите се преподават в училищата, и това става по начин, съответстващ на изискванията за “отделеност, равноправие и свобода”, заложени в Конституцията и Закона за вероизповеданията. За да не бъда досаден, ще спестя на уважаемия читател цитирането на международните документи, тъй като считам, че вътрешно-правните норми са напълно достатъчни да регулират този проблем (без по този начин да ги характеризирам като добри или лоши). Ако подходът, регламентиран от законите (преди допълненията от 2003 г.) бъде запазен, това ще гарантира чисто научна методология, без преподавания материал да е обвързан с определена религиозна доктрина. Ако това бъде направено, то би било прекалено хубаво, за да бъде вярно. Какво става у нас на практика?

Прави впечатление, че законодателят, държавните служители, журналистите или духовниците, свързани в своята дейност с проблема, масово ползват понятието "религия" като синоним на "вероизповедание", а "религиозно обучение" – най-често, като синоним на "вероучение". Защо това е така? Можем ли да говорим за умишлена подмяна на термините и какво вероятно се крие зад това? По-нататък ще се опитам да отговоря на тези въпроси от гледна точка на страничен, но свързан с проблема наблюдател.

Като начало, за целите на това изложение е необходимо да разграничим няколко основни положения при употребата на различните термини.
Без съмнение, термините "вероизповедание" и "вероучение" са изключващи и имат по-скоро православно-християнска окраска, докато "религия" и "религиозно обучение" са по-скоро включващи, с неутрален характер. Ще ползвам израза "секуларна държава" в смисъла на държава, в която религиите са "отделени, свободни и равноправни".

Нека си припомним експертната оценка на Закона за вероизповеданията, изработена от г-н Еванс по искане на Съвета на Европа, в която той пише следното:
“…В новия закон множество въпроси са регламентирани по несъвместим с член 9 [от европейската конвенция за защита на човешките права и основни свободи] начин…
…Налага се изводът, че определени аспекти на закона имат за последица привилегироването на определено религиозно вероизповедание за сметка на останалите… Това също противоречи на рамката на конвенцията.”

За целите на това изложение не е излишно да припомня накратко и някои детайли в сферата на религиозното законодателство в България, например част от историята на действащия Закон за вероизповеданията (ЗВ):

Той бе приет в последните работни дни на 2002 г. (19 декември), като гласуването му бе съпроводено с множество протести и декларация до президента Първанов с искане да наложи вето върху закона, подписана от 18 религиозни и неправителствени организации. Без да се съобрази с това искане, на 27 декември 2002 г., президентът на всички българи подписва указ за обнародване на закона. В следствие на това, той получава награда от Патриарха на цяла Русия Алексий за "изключителна работа по укрепване единството на православните народи", която има и парично измерение - 50,000 долара. В изявленията си преди награждаването, Патриарх Алексий II пояснява, че наградата се връчва преди всичко за подкрепата на г-н Първанов /включително и подписването без възражения/ на новия Закон за вероизповеданията, приет от българското Народно събрание в края на 2002 г. Закон, който според руския патриарх, ликвидира т. нар. "разкол" в Българската православна църква. Част от неговите разпоредби бе атакувана от група народни представители пред Конституционния съд, с искане те да бъдат обявени за противоконституционни. Това не стана.

След влизането на закона в сила, през юли 2004 г., на основата на Закона за вероизповеданията, със заповед на прокуратурата и с участие на полицията, станахме свидетели на безпрецедентна намеса на държавата във вътрешните дела на най-голямото в страната вероизповедание.

Това са част от фактите, които имат пряко или косвено отношение към проблема "религиозно обучение в България". Пряко отношение към въпроса с религиозното обучение има отказът на държавата да се запази като секуларна. Косвено отношение към преподаването на религия в училищата може да имат всички следствия от отказа на държавата да запази своя секуларитет, не до там добре прикритото “привилегироване на определено религиозно вероизповедание за сметка на останалите” и влиянието на подобно отношение към целите и съдържанието на образователния процес в тази сфера.

Да се върнем на темата. Как точно се употребява понятието “религиозно обучение” в секуларна България? Както вече стана дума по-горе, съществуват няколко закона и подзаконови документа, които би трябвало да регулират учебния процес по религия, като частен случай на отношенията между държавата и религиите, запазвайки “отделеността, свободата и равноправието” на различните религии. Това са:

Конституция на Р. България;
Закон за вероизповеданията;
Закон за народната просвета (ЗНП);
Правилник за прилагане на ЗНП;
Закон за степента на образованието, общообразователния минимум и учебния план;
Инструкция №2 на МОН от юни 2003 за провеждане на обучение по предмет “Религия”;
Концепция за обучение по предмет “Религия”;
Концепция за обучение по предмет “Религия-Ислям”.

С други думи, законите на страната изискват дьржавата да е отделена от религиите, а „налагането на учениците на идеологически и религиозни доктрини е недопустимо”. От друга страна, ако разгледаме в детайли споменатите по-горе концепции, ще открием, че концепция “Религия” пропагандира Източното Православие, а наименованието “Религия-Ислям” само говори за съдържанието на учебната програма. По тази причина, по-горе твърдя, че Източното православие и Ислямът доминиращо навлизат в учебните програми. Несъответствието между изискването на Конституцията и другите цитирани закони за "отделеност" на религиите от държавата и светския характер на образователната система у нас, от една страна, и чисто религиозния характер на одобрените концепции и учебници от друга, води до споменатата подмяна на термините. Публичното приемане на "вероучение" би предизвикало полемика с непредвидим край, докато "религиозно обучение" е нещо по-различно, по-светско, следователно - по-приемливо.

В стремежа си да се присъедини към една общност, в която основните човешки права, сред които и свободата на религията, са гарантирани, България променя законодателството си така, че на пръв поглед тези фундаментални човешки свободи изглеждат защитени. Въпреки това, след временното затваряне на глава “Образование и професионално обучение” от преговорите по присъединяването ни към ЕС в българското законодателство се внасят споменатите вече промени и допълнения, които, разгледани в контекста на критиките, отправяни към България в сферата на свободата и равноправието на религиите, оставят впечатлението за “привилегированост” на определени доктрини спрямо всички останали. По този начин, впечатлението, че законите у нас се създават с достатъчно "вратички", така че под-законовите документи (правилници, наредби и пр.) фактически да управляват нещата в дадената сфера, се затвърждава.

Осъзнавам, че след присъединяването на България към ЕС, информацията поднесена по-горе може да бъде обявена за неактуална. Фактическото състояние на нещата в сферата на религиозното обучение и законите, регулиращи взаимоотношенията между вероизповеданията от една страна и държавата и религиите от друга обаче подсказва, че тези проблеми са все още неразрешени, въпреки, че не без усилия в тази посока, са поставени извън фокуса на общественото внимание.

Моделите на религиозно обучение на развитите демокрации са предмет на отделно изследване, чийто обем значително би разширил настоящия текст, а положителното у тях е зачитането и уважаването на религиозния плурализъм. Законите, регулиращи тези въпроси в България също задават рамки, в които религиите би следвало да бъдат равнопоставено представени в учебните програми, като тяхната специфика се разглежда в исторически, философски и културен аспект. Внесените по-късно допълнения към тази рамка са реверанс към определеното в Конституцията и ЗВ като “традиционно” за България вероизповедание и към втората по големина религия у нас. В този смисъл, България отново е поставена пред избор: зачитане и уважаване на религиозния плурализъм и свободи или “привилегироване на едно религиозно изповедание за сметка на останалите”. Кой избор ще направим? Надявам се, че това ще бъде изборът, потвърждаващ секуларния характер на българската държава. Изборът, който ще затвърди свободата и равноправието на различните религии у нас.
------

Малкъм Д. Евънс (род. 1959 г.) е професор по международно право към университета в Бристол, катедра Социални науки. Завършва право в колежа “Regent's Park” в Оксфорд. Професор Евънс работи за Организацията са сътрудничество и сигурност в Европа по въпроси за свободата на религията. Член е на International Longshoremen’s Association Human Rights law and Practice Committee и на управителния орган на Асоциацията за предпазване от мъчения.

в-к Дума, 28.02.2007

Който пее, зло не мисли

Скука. Почти нищо ново. Само Бате Бойко споменава от време на време по няколко думи за Р. Овч., Вальо Топлото и АЕЦ-а, но и тези теми отшумяват като тътен от пироефекти на жълтите павета, по повод приемането ни в Евросъюза - 15 минути и толкоз. А темата със сестрите в Либия е сериозна и с нея майтап не бива. И изведнъж: о, чудо! Концерт на Шри Чинмой в морската ни столица. Колко удобно за духовен PR и националистическа пропаганда!.. Предстоят и избори за ръководни постове, местни органи на властта и евро-парламента.

С какво шепата последователи на гуруто (и няколко стотин гости от чужбина) наплашиха някои духовници и политическите активисти във Варна? Толкова ги уплашиха, че да поискат от кмета на града, Парламентарната комисия по вероизповеданията и директора на Дирекция "Вероизповедания" да забранят събитието... Много шум за нищо. Или почти нищо. Водени от вярата, че служителите на Двореца на културата и спорта във Варна ще бъдат коректни, представителите на Център „Шри Чинмой”, без подписан договор за наем, започват реклама на предстоящия концерт. Разлепват плакати, раздават билети, а в тази дейност се включват дори и хората от Двореца. В разгара на кампанията срещу концерта, обаче, директорът на Двореца променя мнението си, отказва предварително договорената зала, а за втората по-малка зала със 700 места иска невероятните 5500 евро за 2 часа. Междувременно кметът на града информира хората на Шри Чинмой, че щял да насрочи комисия, която да реши, ден преди концерта, дали той да се състои или не, като през цялото време не отговаря на поканата на организаторите за среща. Така Център „Шри Чинмой” се отказва от първоначалния план и провежда концерта на друго място, в камерен състав. С други думи – кампанията е успешна.

Да разгледаме детайлите на тази мила, родна картинка в детайли:

I. Правото на група хора (формално или неформално сдружени) да организират събрания.
Българското законодателство гарантира правото на организиране на събрания на закрито, каквото представлява концертът:
Чл. 43 (3) от Конституцията на България: За събрания на закрито не се изисква разрешение;

Чл. 2. от Закона за събранията, митингите и манифестациите: Събрания, митинги и манифестации могат да се организират и провеждат от граждани, от сдружения, от политически и други обществени организации.

От това свое право решават да се възползват и последователите на Шри Чинмой в България. А прецедент има - духовният им водач вече е идвал в България и е свирил не къде да е, а в зала 1 на НДК. Решават и разлепват плакати, с което започват проблемите им. Нека видим само няколко заглавия от пресата:

• "Н.В.П. Кирил поведе миряните срещу индийска секта" (в-к Атака, 6 януари 2007)
• "Църквата скочи срещу индийски гуру" (в-к Сега, 6 януари 2007)
• "Митрополит Кирил въстана срещу секта" (в-к Монитор, 6 януари 2007)
• "Варненски попове гонят индийски гуру" (в-к 24 Часа, 9 януари 2007)
• "АТАКА: Комисията по вероизповеданията да спре сектантския концерт във Варна" (в-к Атака, 9 януари 2007)
• "Първанов подкрепя секта" (в-к Атака, 10 януари 2007)
• "ВМРО прави регистър на сектите" (в-к Сега, 12 януари 2007)
• "Привърженици на "Атака" протестираха срещу индийски гуру" (в-к Сега, 15 януари 2007)
• “Стойчо Йотов: Секти се домогват до политиката” (в-к Дума, 16 януари 2007)

Аргументите в подкрепа на исканията за забрана на концерта са традиционните: "опасна секта", "липса на регистрация по Закона за вероизповеданията", "зомбиране", "увреждане на духовното състояние на човека", "култ към личността"...

Уморих се да повтарям, че "секта" няма правна дефиниция, следователно и правна сила, а липсата на регистрация не е пречка или основание за забрана да се изповядва една или друга религия, а още по-малко за забрана да се провеждат музикални мероприятия, да се лепят плакати и пр., независимо от религиозните или атеистичните възгледи на организаторите (справка: съответния закон). Останалите "обвинения" са предмет на общото законодателство, ако има основания за това и ако бъдат доказани в съда. За сега нито има сигнали, нито доказателства в подкрепа на подобни твърдения. Освен това, некомпетентните обвинения и нападки по отношение на принадлежността към индийската духовност и култура, както и обвиненията в "авторитарност" и "създаване на култ към личността", показват липса на задълбочени познания в тази област. Характерно за тази древна традиция е, че отношенията Духовен учител – ученик са основополагащи и особено важни за нейното съществуване. Те са подчинени на строго определени правила и дълбоко заложени ясни критерии, които от една страна гарантират авторитетното пренасяне на тази култура през вековете, а от друга - съдържат механизми за вътрешен контрол и корекция.

II. Основания за забрана на събрание, митинг или манифестация.

Нека да разгледаме и условията, при които едно събитие може да бъде забранено от овластените институции. Кметът или председателят на общинския съвет могат да забранят събрание, митинг или манифестация ако:

1. са насочени към насилствено изменение на конституционно установения обществен и държавен строй или срещу териториалната цялост на страната;
2. застрашават обществения ред в съответното населено място;
3. застрашават народното здраве при предварително обявена епидемична обстановка;
4. нарушават правата и свободите на другите граждани.

Конституцията (чл. 43 ал. 2) препраща към съответния закон, определяйки реда за провеждане на подобни мероприятия. Кое от горните изисквания на закона е изпълнено, че да се поиска забрана на концерта? Никое!

Дали цялата паника около един предстоящ (и провеждан вече у нас) концерт е безобидна и напълно отговаряща на законите? Не знам. Нека компетентните институции преценят. В едно съм сигурен - реакция или няма да има или ще бъде неадекватна и толкова закъсняла, че факторът време ще я обезсмисли.

III. Национална сигурност и държавен суверенитет.

От край време у нас е модно да се позоваваме на "челния чуждестранен опит". Стане ли дума за "опасните секти", услужливо на преден план излизат пикантни подробности за тази или онази "деструктивна секта", "забранена" или определена, като "авторитарна и тоталитарна" някъде зад граница... Такъв е и случаят с неактуалната вербална нота на германското посолство до руското външно министерство (от 22 ноември, 1995 г.) в отговор на нота № 250/4/ЕД на руското външно министерство (от 13 декември, 1994 г.). Това, че става дума за взаимоотношения с 12 годишна давност между две различни от България държави и документи, по които България не е страна и това, че през 1998 г. специална комисия на германския парламент изважда почти всички религиозни общности от списъка на „опасните”, споменат в нотата, за някои явно е един пренебрежимо незначителен факт. Нали се продават вестниците и паството е защитено? Нали? Да!

VI. Разпалване на религиозна омраза и нетърпимост.
Конституция на Република България:

Чл. 6. (1) Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права.

(2) Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние.

Закон за защита от дискриминация, чл. 4 ал. 1:

"Забранена е всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна."

Исканията за забрана на концерта, описани по-горе, могат да бъдат определени като призив за "пряка дискриминация": "Пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства" (ЗЗД, чл. 4 ал. 2). Могат, но какво от това? Нищо. Какво значение има това, че "никой не може да бъде преследван или ограничаван в своите права поради религиозните си убеждения. Недопустими са ограничения или привилегии, основани на принадлежност или отказ от принадлежност към вероизповедание" (чл. 3 ал 1 и 2 от Закона за вероизповеданията). Кой ти гледа? Важно е PR-ът да върви и тиражът да се качва! А това, че "държавата осигурява условия за свободно и безпрепятствено упражняване на правото на вероизповедание като съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи”, както и това, че "не се допуска дискриминация на верска основа" (чл. 4 ал 3 и 4 от същия закон) е "Утопия" за "Градът на слънцето".

Сп. Обектив, бр.139, януари, 2007

*Информацията за събитията е дадена на автора от представители на Център "Шри Чинмой".
**Вербална нота: в дипломацията - писмено неподписано съобщение (обикновено в трето лице), направено от дипломатически представител. Вербалната нота няма неотложен характер, а по-скоро е отправяна когато даден въпрос е оставен без движение за дълъг период от време. С вербалната нота се избягва впечатлението за неотложност, но в същото време служи за потвърждение, че дадената страна няма намерение да отлага въпроса. Фактът, че е неподписана засилва впечатлението, че вербалната нота е удобен начин да се направи нещо, което в същото време да няма силата и характера на официално становище.