Фактите: след 10 ноември, до 2002 г. у нас действаше стар Закон за вероизповеданията. През годините на управлението на СДС бе изготвен проектозакон, който не бе приет заради негативната оценка на Съвета на Европа. По-късно, в края на 2002 г., дни преди Коледа, необичайно бързо бе приет сегашния Закон за вероизповеданията. Той не бе изпратен за експертиза, защото неговите автори се били съобразили с критиките на Европа, отправени към предишния проект с различна философия и съдържание. Странно, но вероятно възможно.
Много вероизповедания и неправителствени организации протестираха с публични действия и открито писмо до президента срещу ограничителния и на моменти дискриминационен характер на закона, но той не уважи искането им и не наложи вето. Така, с президентски указ, Законът за вероизповеданията влиза в сила на 29 декември 2002 г. Виждайки недостатъците му, 50 депутати атакуват част от законовите разпоредби, с иск Конституционният съд да отмени някои членове. Съдът от своя страна, въпреки че на практика взима решение в съответствие с искането (6 са «за», а 5 - «против»), не може да отмени членовете, поради специфичните изисквания на Закона за Конституционния съд, налагащ необходимостта от болшинство от 50% плюс 1 глас от всичките 12 съдии.
Според мнозина, този закон има дискриминационни елементи и ограничителна философия.
На този фон се чуват искания за допълнително увеличаване на възможността държавата да контролира и ограничава свободата на религията и правото да се сдружаваш според вярата си. Считам, че българското общество все още е склонно да проявява нетърпимост към изповядващите различни, по-малко популярни религиозни идеи. Подобна проява е опитът да се насочи обществеността в подкрепа на идеята за налагане на ограничения по отношение на минималния брой последователи, необходими за регистрация на юридическо лице на вероизповедание, а изразителите й правят паралел със Закона за политическите партии.
Нека отговорим на няколко въпроса:
Какво представлява регистрацията на юридическо лице на дадено вероизповедание?
Регистрацията, най-общо, дава възможност сдружението от изповядващи дадена религия, да присъстват в правния мир. Т.е. легитимира ги като правен субект, с произтичащите от това права да придобиват собственост, да извършват стопанска дейност и пр. Самият Закон за вероизповеданията казва: «религиозните общности могат да придобиват статут на юридическо лице», но могат и да не придобият – въпрос на техен избор. Регистрацията не е привилегия или признание, а облекчение за съответната общност да участва в обществения и стопански живот на страната. Защо умишлено се насажда и поддържа разбирането, че регистрацията едва ли не дава право публично да се практикува дадено вероизповедание, нека отговорят тези, които изразяват това мнение.
Един от важните признаци до колко едно общество е демократично, е отношението и търпимостта между и към различните вероизповедания, нивото на свободата на религията и правото на избор и самоопределение. Как стоят нещата у нас и какви са критериите в това отношение?
Някои от критериите са: законовата рамка, отношението на държавата, обществото, медиите и големите религии към проблема. Вероятно има и други.
Законите - Конституцията, Законът за вероизповеданията, антидискриминационния закон и пр., - гарантират равнопоставеността на различните деноминации, без оглед на тяхната численост и дата на възникване или учредяване в България. Може да се каже, че законовата рамка е приемлива. Проблемни са настроенията, неписаните правила и традиционно установени норми, които очевидно «привилегироват» (често използвана дума в критиките към България) двете най-масови вероизповедания у нас. Пример за това, че държавата има дискриминиращо отношение към новите и малцинствените вероизповедания е Законът за държавния протокол (чл. 6 ал. 3 т.5), приет през 2000 г.
Обществото ни, провокирано от медиите и изявите на някои политици и духовници, често демонстрира нетърпимост към "другия" и "различния", а пример за това е проваленият наскоро във Варна концерт на един от популярните днес духовни водачи. Очевидно, медиите и обществеността не демонстрират нужната толерантност към различните вероизповедания.
Същите действащи лица внимателно прокарват и друга идея – необходимостта да се противодейства на "опасната псевдо-духовна инвазия" и опити от страна на "опасните секти" да завземат все повече духовни територии, чрез въвеждане на задължително вероучение в училищата. За тях остава пренебрежим и незначителен факт това, че законите определят България като секуларна, а вероизповеданията като «отделени от държавата». Вижда се, че представителите на законодателната и изпълнителната власт не демонстрират нужното демократично отношение по този въпрос.
Защо идеята за налагане на минимален брой членове, необходима за регистрация на вероизповедание е дискриминационна?
По-горе казах, че от една страна, Законът за вероизповеданията не поставя като задължително условие за съществуване на дадена религиозна общност регистрацията й като юридическо лице в Софийски градски съд. От друга страна, държавните и общински служители не желаят да се освободят от додесетоноемврийските стереотипи на мислене и (в голяма част от случаите) изискват регистрация от определено вероизповедание за да бъде проведено дадено мероприятие, въпреки че Законът за събранията, митингите и манифестациите дава това право и на отделни граждани, а Законът за вероизповеданията не предвижда ограничение на правото свободно да се изразява и практикува религия без съответната регистрация. Считам, че сравнението с политическите партии е неуместно по ред причини и най-малкото поради това, че ЗИ изрично забранява верските убеждения, общности и институции да бъдат ползвани за политически цели. Така, подобен паралел е нелеп, а смесването на политиката и религията – незаконно.
Регистрацията на юридическо лице е облекчение, а не привилегия, която дадената религиозна общност може да получи, в желанието си да извършва определени дейности. Няма никаква основателна и обективна причина да се иска промяна в Закона за вероизповеданията, която да постави праг, на основата на минимален брой членове, пред възможността да се регистрира юридическо лице («религиозна институция» според ЗИ) за нуждите на дадена религиозна общност. Мисля, че зад подобни искания се крият субективни подбуди, които нямат нищо общо с демократичните принципи.
Изразителите на тази «мъдра», както те я наричат, идея дават за пример «други европейски страни», където подобен праг съществува. Аз също ще дам примери: да, наистина подобен праг (20,000 членове) съществува в Словакия. Праг, подобен на словашкия обаче, не съществува в страни като: Великобритания, Португалия, Унгария, Германия, Ирландия, САЩ, Австралия, Мексико, та дори и в Русия, където дори десетина души могат да регистрират вероизповедание.
България не е страна от мащабите на Китай и подобни ограничения са дискриминиращи и смехотворни, отчитайки факта, че у нас, благодарение на политическата класа, митинг от 500-1000 души, проведен след многоседмична пропаганда и при засилен обществен интерес към дадено събитие, се счита за голям успех. Каква ли долна граница предвиждат носителите на тази идея? Ако продължа аналога с Китай, вероятно няколко милиона последователи, през последните няколко стотин години… Дано не му стигне времето на това Народно събрание да внесе подобни промени.
