Първите исторически сведения за региона, в които за Емона се говори като за град, са от VII век. По-късно, през VIII-XIV век, пристанището на Емона е добре известно на мореплавателите, а носът се среща на много карти от по-късния период до XVII век.
Крепостта Емона е била обект на множество нападения и завоевателски нашествия. При едно от тях, тя пада във владение на граф Амедей Савойски, но само няколко месеца по-късно местните жители прогонват завоевателите, вдигайки се на въстание.
Упадъкът на Емона започва през периода на османското владичество и с течение на времето крепостта се срутва. С трудно достъпно за параходите пристанище, село Емона остава незасегнато от бурния икономически растеж на новоосвободените територии на княжество България в края на XIX век, а природните забележителности на региона, вероятно благодарение на това, остават непокътнати.
Последните хроники описват Емона като градче, а някъде се говори за село от 1000 къщи.
Най-новата история на региона обаче е тясно свързана с крупни финансови интереси, произтичащи от инвестиционните намерения и проекти за строителство. Липсата на пълна и изчерпателна информация по въпроса оставя огромно поле за съмнения относно законосъобразността на всички взети решения и извършени действия в района Иракли-Емине. Съмнения, по отношение на това, дали и тези строителни интереси не са на познатите ни "бизнесмени" с черни очила, черни фланелки, черни костюми, и въображение, сведено до последния модел черно Беемве или Мерцедес. Съмнения, подхранвани от факта, че местността е апетитна хапка, а инвеститорите се държат така, сякаш са лишени от сантиментални чувства по отношение на забележителностите и богатствата на българската природа. Поведението им наподобява това на онези "бизнесмени" и "ценители" на красивото, които са готови да облицоват къщите си с бигора, изкъртен с чукове, кирки и триони от един от най-красивите водопади в България, този, край село Крушуна, след като водите на река Осъм биват отклонени специално с тази цел... Дали и в този случай подобни хора не протягат ръка и към тази „необлагородена” и „неразработена” територия от българското Черноморие, обричайки я на бетониране, подобно на намиращите се наблизо Слънчев Бряг, Елените и Влас?
Думата ми е за екологията по български. Историческото и културно наследство на региона няма да просълзи нито един от "сериозните инвеститори", планиращи строеж в местността. Редките растителни видове няма да направят впечатление на никого. Такива хора се впечатляват от гарденията на ревера, а не от пясъчната лилия на брега. Застрашените животински видове най-много да засилят глада им.
Един мой приятел наскоро писа, че в съседна Гърция, за строеж на двуетажна сграда, извън населените места по тяхното крайбрежие, е необходимо парцелът да е не по-малък от четири декара. Той даде пример и с Испания, където бетонните хотели, залели бреговата ивица, били смлени на прах и положени като основа на магистралите им. Вярвам му, че и българите добре се грижат за бъдещите си първокласни пътища.
Законът, моралът и здравият разум не можаха да спрат заплахата над девствените кътчета на българската природа, сред които е и Иракли-Емине. Предстои последната битка между природозащитниците и т. нар. едър бизнес, която засега изглежда обречена за по-бедните. В Румъния, при подобна битка за спорната Вамавеке на Черно море, която бе застрашена от застрояване, под натиска на общественото мнение, все пак здравият разум надделя и регионът бе предпазен от застрояване, асфалтиране и циментиране. Дали и родните еко-активисти ще успеят в опитите си да защитят Иракли, зависи от всички нас. От зараждащото се Гражданско общество в България.
В какво се състои проблемът? Село Емона има една дузина местни жители. Голяма част от земеделските земи, "върнати" на собствениците само с обстоятелствени проверки, без никакви други документи, са вкарани в регулация от Общинския съвет на град Несебър, с мотиви "за задоволяване на жилищните нужди на село Емона". Според информация в медиите, същите тези земи, както и други в Иракли, са в последствие изкупени на безценица от хора, като главния архитект на София, г-н Диков и собственика на АКБ Форест, г-н Банев (в-к "Гласове", бр 32, 2007 г.). Сред собствениците на земи в региона е Стоян Захариев - изпълнителен директор на "Суис пропъртис", един от главните инвеститори в региона (в-к "СЕДЕМ", брой 16/156 от 2004 г.). Надпреварвайки се с времето, законите, и европейските стандарти, при минимум прозрачност и публичност на действията, същият Общински съвет, недълго преди да започнат преговорите по глава "Околна среда" в процеса на присъедиянване на България към Европейския съюз, одобрява устройствен план, при който се предвижда 20% застрояване на местността. Не дълго след това, процентите се увеличават на 30%, давайки основание за поредната доза опасения за безотговорно отношение от страна на местната власт и инвеститорите към опазването на екологичното разнообразие и равновесие в региона. Малкото издадени задължителни оценки за въздействие върху околната среда (ОВОС) естествено са положителни. Няма как да е иначе, след като инвеститорите наемат експерти и им плащат за подобни оценки. До този момент, от всичките 17 одобрени инвестиционни намерения, 15 са без ОВОС, което прави евентуалните строежи незаконни. Част от "схемата" е издаването на ОВОС-ите "на бройка", по отделно, без да се вземе предвид кумулативният ефект, което може да доведе до увреждане на редките местообитания в региона, а това от своя страна е забранено от "Натура 2000". Така, строежите в района биха били в сериозно противоречие с тази европейска програма, към която България е поела ангажимент още преди членството си в ЕС. Споменатата "схема" заобикаля тази възможност. Намирайки вратичка, еко-министърът се възползва от това и услужливо изважда спорните 1000 декара (750 на Иракли и 250 в землището на село Емона) от продължената заповед за забрана на строителство в района Иракли-Емине. Така и вълкът сит и агнето цяло. И инвеститорите са доволни, че ще пуснат багерите, и хората от "Да спасим Иракли" ще млъкнат. В суматохата, по добре изпитан стар метод за преодоляване на опозицията, на еко-активистите им е предложено да участват в процеса на изготвяне на екологичните оценки. Да участват във властта, така да се каже. Как, при какви условия и с какви пълномощия обаче еко-министерството не пояснява. Тоест, пуснати са ей така, за парлама, за да не кажат, че не са били питани. Съмнявам се обаче, че малцината допуснати ентусиасти-природозащитници ще успеят да надделеят над крупните финансови интереси.
Подобни взаимоотношения между общини и инвеститори, съществуват и в София, където хора, със сходен манталитет, движейки се на ръба на законното, а често и отвъд, дават възможност на разни т. нар. "бизнесмени" да започнат строежите си върху терени, предвидени за озеленяване и градинки в междублоковите пространства.
Дали шепата еко-активисти, поставили си за цел да защитят родната природа, ще успеят, не знам. По-скоро, отчитайки особеностите на българската политическа и държавна система и начинът й на действие, дълбоко се съмнявам, че Иракли и други подобни прекрасни кътчета ще оцелеят за дълго пред бетонното нашествие.
Тези дни се опитвах да обясня на един мой приятел от Македония нещо по тези въпроси. Търсих подходящата дума. По инерция употребих "шуробаджанащина". Той се смя дълго на лексемата. Каза ми: "Знам какво е шура, знам какво е и баджанак..." Разбра ме! Убеден съм, че и уважаемия читател разбира скептицизма ми по отношение на способността на държавната и общинска власт да защитят екологично застрашените региони по българското Черноморие. Финансовият октопод и интереси са стигнали твърде далече и нависоко, за да е възможно.
Това остава на нас, обикновените граждани!
Текстът е публикуван във в-к "Дума"
