Киберсигурност v/s граждански активизъм или индустриите на съдържание срещу технологиите и свободата

Тези дни трябваше да говоря за киберсигурността и гражданските права пред политици. Бях в компанията на Явор Колев и Велизар Соколов. Темата, естествено се въртеше около пиратството, педофилията и кражбите на самоличност...

Благодарение на Комитата и Емо Георгиев подготвих своето изложение. По-долу прилагам текста, който написах, подготвяйки се по темата:

Киберсигурността е не по-маловажна от офлайн сигурността. Офлайн сигурност, като синоним на лична неприкосновеност.

Темата за киберсигурността и гражданското участие в Интернет, в контекста на актуалните в момента теми, може да бъде категоризирана по следния начин:

Говорим ли за контент, няма по-подходяща картинка

— хипотетични престъпления срещу интелектуалната собственост, авторските и сродни права (свободното споделяне в Интернет);

— престъпления срещу личността, (педофилия, порнография и пр.);

— престъпления срещу собствеността (кражби на лични данни, източване на банкови сметки и злоупотреби с кредитни карти).

Основните "играчи" в сферата на киберсигурността са Организациите за колективно управление на права (ОКУП) и репресивните органи. Двете групи, в най-общия случай, защитават идеята, че в името на сигурността, икономическото развитие и културните и научни достижения е необходимо и оправдано да се наложат някои рестрикции върху личните свободи и права.

Това тяхно разбиране води до следните конфликти с гражданското общество:

1. Индустриите на съдържание отказват да се адаптират към новите условия на информационното общество. 
2. Репресивните органи систематично се опитват със законови или околозаконови методи да разширят правата и възможностите си за навлизане в личното пространство на гражданите.

ОКУП и репресивните органи имат неправилен и неадекватен подход към новата реалност. Живеем във време на високоскоростна свързаност и практически неограничен достъп до всевъзможна информация. Въпреки това, ОКУП и индустрията на съдържание, вместо да се адаптират към реалностите, влагат огромен финансов и интелектуален ресурс в прокарване ретроградни и неработещи мерки и рестрикции. Това подхранва стремежа на репресивните органи към контрол и засилва щенията им за все по-голям достъп все по-навътре в личното пространство на гражданите. 

Опитът, който имаме през годините, ни показва две обезпокоителни тенденции.

1. Нееднократни, продължаващи опити за разширяване на правомощията на репресивните органи за контрол на мрежата и достъп до личното ни виртуално пространство и интервенция в личните ни цифрови права. 
2. Тенденция към многократно завишаване на употреба на СРС и достъп до трафични данни, докато борбата с престъпността и разкриваемостта на престъпления нямат положително развитие, а дори обратното.

От друга страна, гражданското присъствие в Интернет е друга много важна перспектива, когато дискутираме темите за цифровите права, мрежата и политиката.

В тази връзка, сравнението с Русия е неизбежно. Изборите и политическите драми в Русия, погледнати през призмата на гражданското присъствие в Интернет, разделят Русия на две — на „Партия на телевизора“ и на „Партия на Интернет“.

Темата за гражданското присъствие и активизъм в Интернет повдига въпроса за анонимността — друга пресечна точна на киберсигурността и свободното изразяване на политическа воля. 

Склонен съм да се съглася, че Анонимните активисти може да преминат границата на легалното и да извършат действия, квалифицирани от наказателно-правна гледна точка.

В този смисъл, според мен, гражданското присъствие в Интернет с политическа или друга обществена цел не може да бъде анонимно, а най-разпознаваемите граждански активисти в мрежата застават зад тезите си лично, персонално, с лицата си. Гражданските активисти, застъпници за различни каузи се обявяват за легитимна употреба на личните права и свободи. 

Гражданският активизъм не се противопоставя санкциите при доказани престъпления, но се обявява срещу прекалено големите правомощия, скрити зад неясно формулирани тези за превенция на хипотетични престъпления, често с откровено противоречащи на правото методи.

Или, казано съвсем просто:

Сигурността не може да е за сметка на личните свободи. Няма такава дилема.

Темата за личните свободи и цифровите права, в контекста на разговора за интелектуалната собственост ни довежда до доайена на интелектуалното право в България, г-н Георги Саракинов:

Доктор по право, експерт по права на интелектуална собственост и дългогодишен юрисконсулт на бившата Агенция за авторско право, председател на бившия Временен съвет за радиочестоти и телевизионни канали, експерт към Парламентарната комисия за култура и медии към 36-то, 37-то, 38-то и 39-то Народно събрание. 

Той е автор е на книгите „Авторско право и сродните му права в Република България”, „Право върху търговска марка в Република България”, „Патентно право в Република България”, „Колективно управление на авторските и сродните им права” и „Авторското право в музиката”. 

Г-н Саракинов е безспорен експерт, работил за усъвършенстването на българското законодателство в областта на авторското право и имплементирането на европейските директиви. Той винаги е настоявал трудът на творците да бъде защитен по най-ефективния и правно издържан начин. Многобройните му статии и материали са били повод за дискусии и са давали и дават тласък за усъвършенстването на правната уредба и търсеното на гъвкави и адекватни решения на възникващите казуси. 

Г-н Саракинов описва проблема по следния красноречив начин:

"Авторското право вече не може да действа. Десет години се мъчат да го нагодят към новите условия и не могат. Това не е само в България, а е на глобално ниво. Това е така, защото се опитват да го направят в съществуващите рамки. В тези рамки не може да се реши, трябва да се излезе от тези рамки. Как, това аз сега не мога да кажа. Това е много сложен въпрос – дали ще има едно право за дигиталните условия, а друго за аналоговите, дали цялото ще се промени, дали изобщо ще го има – това са сложни неща. Но за да се решат те, трябва ясно да се каже, - сегашният модел вече не действа. 

Бившият министър на културата Явор Милушев го каза, много хубаво веднъж, преди години, каза - „Времето на Гутенберг си отива, идва времето на Гугъл“. С няколко думи е казано всичко... 

Който не е разбрал, че идва ново време, както Горбачов го каза на Хонекер – „Влакът идва, минава и заминава“. Който се качил – качил, който не, си остава на перона. Осемдесет и девета го каза. Ето това е положението."

Преведено, ролята на политиците, като посредници между индустриите на съдържание и репресивните органи от една страна и новите технологии и свободните граждани — от друга, е да намерят здравословния баланс между необходимостта от рестрикции в защита на законността и сигурността и личните права и свободи. Сред тези права и свободи, безспорно са и цифровите, в условията на все по-категорично навлизащите в живота ни високи и информационни технологии.

Необходимостта от промяна

Информационното общество и среда пораждат необходимостта от нови бизнес модели, подход и, най-вече, от нова правна рамка за понятия, като интелектуална собственост, авторски и сродни права.

Интернет е глобална среда, в която потребностите са завишени. Интернет позволява да достигна до информацията, която ми е потребна винаги, когато поискам. Това може да се окаже в нарушение на някои норми, съществуващи от далечните вече 19 и 20 век. Тогава цифровизацията и "интернетизацията" на обществото ги нямаше, или бяха в несравнимо по-малък мащаб.

Можем да дадем и примера с авторски продукт, към който вече няма интерес и търсене. В най-общия случай той се сваля от разпространение. Дали бихте могли да изгледаме лесно всеки филм от 60-те, 70-те, 80-те или 90-те години, които харесваме, ако ги нямаше Интернет и торент тракерите?.. И при какви условия?

Анахроничният и ретрограден подход на индустриите на съдържание и репресивните органи създават нездрава конкуренция между тях и технологиите. Това е опасно съревнование между институции и законодатели от една страна, а от друга — потребители и информационни технологии.  

Ретроградните и рестриктивни мерки довеждат до ограничения в правото ни на ползи от придобит по законен начин интелектуален продукт. 

Сред най-известните примери за негативите от подобно съревнование са ограниченията, наложени с технологиите DRM и RPC.

DRM (Digital Rights Management), най-общо казано, е технология за контрол на достъпа, ползван от производителите, издателите и правоносителите, която огранича употребата на даден продукт, по начин, с който доставчика на съдържанието не е съгласен. Т.е. ако си купите легално дадено парче или електронна книга от сайт за електронна търговия, имате сериозни ограничения – на какви устройства да го ползвате, дори колко пъти да го ползвате. Реално погледнато, вашето право на собственост е силно ерозирано.

RPC (Regional-playback control) е друг показателен пример за ограничаването на правото ви на ползи от законно придобит продукт на авторското право. Казано просто, всяко дисково устройство има настройки за регионално възпроизвеждане на DVD съдържание, т.е. можете да ползвате само DVD предназначено за даден регион и максимум пет пъти имате право да му промените регионалната настройка, независимо колко и къде пътувате.

Генерален извод, който може да си направим е, че техническите ограничения не работят. Нужно е политическо решение, т.е. реформа. Гражданското общество рано или късно ще си извоюва тази реформа.

В епохата на мобилността, на самолетите, лаптопите и таблетите техническите ограничения са абсолютно ретроградни.

Това са някои от основните положения, които всеки политик трябва да има предвид, формирайки, защитавайки или прокарвайки политики в епохата на информационното общество.