"Федералистът" – За разделението на властите и обществения интерес

Всеки, който внимателно разсъждава за различните разделения на властта разбира, че при управление, в което те са разделени една от друга, съдебната власт, предвид същността на функциите ѝ, винаги ще бъде най-безопасната за политическите права, закрепени в Конституцията, тъй като има най-малка способност да ги накърни или наруши. Изпълнителната власт не само раздава привилегии, но и държи меча на обществото. Законодателното тяло не само се разпорежда с кесията, но и създава правилата, които регулират правата и задълженията на всеки гражданин. За разлика от тях, съдебната власт няма влияние нито над меча, нито над кесията; никак не ръководи силата или богатството на обществото и не може да взема каквито и да било общозадължителни решения. С основание може да се каже, че тя не притежава нито сила, нито воля, а само способност да отсъжда; и в края на краищата трябва да търси помощта на изпълнителната власт, дори за изпълнението на своите решения.

Този опростен поглед върху нещата навежда на няколко важни извода. Той безспорно доказва, че съдебната власт е несъмнено най-слабата от трите власти, че тя не може успешно да атакува никоя от другите две и че са необходими най-големи грижи, за да й се даде възможност да се защитава от техните атаки. Той доказва също, че въпреки възможността съдилищата по едно или друго време да потискат индивида, свободата на целия народ не може да бъде застрашена от тази страна – имам предвид дотогава, докато съдебната власт е наистина отделена от законодателната и изпълнителната власт. Защото съм съгласен, че „не съществува свобода, ако съдебната власт не е отделена от законодателната и изпълнителната власт".

Той на последно място доказва, че тъй като свободата не е застрашена от съдебната власт като такава, но има основание да се страхува от сливането ѝ с коя и да е от другите две власти; че тъй като всички последствия от такова сливане ще настъпят и от зависимостта на първата от втората, въпреки формалното и привидното им разделение; че тъй като поради присъщата си слабост, съдебната власт се намира под постоянната заплаха да бъде подчинена, да ѝ се внуши страх или да бъде повлияна от другите две власти; и тъй като единствено постоянното назначение може да допринесе за нейната устойчивост и независимост, това условие основателно може да се разглежда като задължителен компонент на нейното устройство и, в по-голям мащаб, като цитадела на обществената справедливост и обществената безопасност.

Пълната независимост на съдилищата е изключително важна при ограничена Конституция. Под "ограничена Конституция" имам предвид такава, която съдържа някои конкретни изключения за законодателната власт; такива, като например, че тя не трябва да приема закони, отнемащи всички граждански права на осъден на смърт или за измяна; закони с обратна сила и подобни. Ограничения от такова естество могат да бъдат предотвратени на практика по един-единствен начин – с посредничеството на съдилищата и правосъдието, чийто дълг трябва да бъде да обяви всички решения, противоречащи на духа на Конституцията, за невалидни. Без това, всички права и привилегии ще бъдат сведени до нула.

Известно недоумение по отношение на правата на съдилищата да обявят законодателни актове за невалидни, защото противоречат на Конституцията се поражда от представата, че това схващане предполага върховенство на съдебната власт над законодателната. Възразява се, че авторитет, който може да обяви акт на друг авторитет за невалиден, задължително трябва да е висшестоящ спрямо този, чиито актове са обезсилени.

Тъй като това схващане е от огромно значение за всички американски закони, кратка дискусия на основанията, върху които то лежи, не е неприемлива.

Из "Федералистът", №78 от Александър Хамилтън

От тази гледна точка по въпроса може да се стигне до заключението, че чистата демокрация, както аз я разбирам – общество, състоящо се от малка група граждани, които са се събрали и администрират правителството лично, може признае, че няма лек срещу зловредните клики. Общи страсти или интереси, при почти всички случаи, могат да бъдат изпитвани от мнозинството от цялото, обвързаност и съгласие, като резултат от формата на самото правителство и няма нищо, което да препятства подбудите да се жертва по-слабата група или омразния индивид. Следователно, тези демокрации, които някога са били сцени на бури и конфликти; които са били определяни като несъвместими с личната сигурност, правото на собственост и са, общо погледнато, краткотрайни, са били изпълнени с насилие при смъртта си. Политици теоретици, които покровителстват тези видове правителства, погрешно предпоставят, че свеждайки човечеството до перфектното равенство в политическите му права, те в същото време ще бъдат съвършено равни и асимилирани в притежанията, мненията и страстите си.

Републиката, имам предвид правителството, чрез което схемата на представителството се реализира, открива различна перспектива и обещава лек, към който всички се стремим. Нека изследваме моментите, в които тя се разминава с чистата демокрация и ще разберем двете – същността на лечението и неговата ефикасност, които трябва да извлечем от Съюза.

Двете съществени различия между демокрацията и републиката са, първо, делегирането на управлението на малка група граждани, избрани от останалите и по-големия брой граждани и по-голямата част от страната, върху които то се разпростира. Ефектът от първата разлика от една страна е, че пречиства и разширява обществените възгледи, прекарвайки ги през посредничеството на избрано тяло от граждани, чиято мъдрост може най-добре да различи истинския интерес на страната си и чийто патриотизъм и любов към справедливостта е най-малко вероятно да бъдат пожертвани заради временни или пристрастни съображения. При тези правила може да се случи така, че общественото мнение, изразено от представителите на народа да бъде по-съответстващо на общественото благо, отколкото ако бъде изразено от самите хора, събрано с тази цел.

От друга страна, ефектът може да бъде обратен. Хора с подмолни нрави или местни предразсъдъци или с престъпни идеи, биха могли с интриги, чрез корупция или с други средства да спечелят гласовете и после да предадат интересите на другите.

“Федералистът”, №10 от Джеймс Мадисън