Диагноза "Иракли"

"Да спасим Иракли" бързо се превърна в символ. Гражданската инициатива в защита на едно от последните незастроени места по българското Черноморие стана една от емблемите на протестите в защита на българската природа. Няма да сгреша ако кажа, че еко протестите нямаше да са същите, нито щяха да са толкова популярни и значими, без движението в защита на Иракли.

Днес "Да спасим Иракли", освен символ се превръща и в диагноза на държавната и общинска власт.

Най-общо казано, Иракли е място с богато историческо наследство. То е ценно и от гледна точка на красотата на българската природа, а според еколозите – и от чисто биологична и екологична гледна точка. Конфликтът около Иракли се състои в това, че шепа инвеститори, криещи се зад т. нар. чуждестранни фирми и псевдо-сдружения искат да сложат ръка върху това място, обричайки го на застрояване, по подобие на печално известните бетонни курорти по Черноморието ни и по света. В тези свои намерения те ползват познати схеми на взаимоотношения с местните и централни органи на властта. Общинския съвет в Несебър променя статута на частни и общински земеделски земи; инвеститорите изкупуват стотици декари, а министерството на околната среда и водите услужливо пропуска 1000 декара от заповед за забрана на строителни дейности в местността, с цел предпазване на потенциално защитената зона от увреждания. Приемат се устройствени планове; пренебрегва се изискването за задължителна оценка за въздействие върху околната среда и преценка за въздействие върху Натура 2000 зона, а Басейновата дирекция, областния управител и началника на Регионалната служба по околната среда и водите, под личното наблюдение и в присъствието на министъра на природните бедствия и авариите, предприемат абсурдна корекция на устието на река Вая, унищожавайки ценна растителност и защитени животински видове. Впечатлението е, че инвеститорите са си "поръчали" корекцията, с цел да унищожат огромната част от ценните за Натура 2000 местообитания и растителни видове, а поръчката им по-късно е реализирана в нарушение на заповедта на МОСВ. Така се стига до друг абсурд, при който министерствата бездействат, а местната власт "коригира" речното корито при устието, предпазвайки морето от наводнение. При тези действия със законови средства се постига незаконен резултат. Частният инвеститор си урежда "корекция" на речното корито, което облекчава значително бъдещите му инвестиционни намерения. Законът е заобиколен, а МОСВ не санкционира извършителите - хората и институциите, одобрили деянието. Те са ясни: Министърът на бедствията и авариите е издал обща заповед, а областният управител, под предлог, че се извършва превенция срещу бедствия, издава заповед на основата на Закона за биологичното разнообразие. Басейновата дирекция разрешава корекцията в услуга на частния инвеститор, в резултат на което буквата на Закона е спазена, но законността е погазена.

Недоволството на гражданите в защита на Иракли нараства заради непрозрачните и съмнителни от законова гледна точка процедури и решения, оставящи огромно поле за съмнения за корупция и престъпни практики и действия от страна на различните етажи на местната и държавната власт. Протестите, с участието на еко-организациите в страната и различните инициативи в защита на Иракли, Странджа, Рила и другите застрашени местности, доведоха до възможността да се проведат две работни срещи между представители на НПО и граждани и министерството на околната среда и водите. Учудващо бе демонстративното отсъствие на самия министър. МОСВ се представляваше от зам. министър Дардов. Още от самото начало се видя, че присъстващите говорят на различни езици. Гражданите и еко-организациите настояваха за незабавни санкции на нарушителите и фактически действия в защита на застрашените територии, докато зам. министърът се упражняваше в реторика по въпроса за сътрудничество при разяснителната дейност около Натура 2000. Трябва да си призная, че за Натура знам от сайтовете на различните НПО и ЕС в България. Връзката между Натура и МОСВ, се състои в това, че гражданите и НПО се опитват да защитят европейската програма от действията на еко-министерството. За какво сътрудничество може да става дума, ако точно това министерство, с бездействието си, се нарежда сред главните отговорници за безнаказаните унищожителни действия в редица местности, предложени за включване в мрежата Натура 2000?

Друг абсурд, на който станаха свидетели, присъствалите на срещата граждани, бе отправената към НПО покана за съдействие и изготвяне на предложения, на основата на българското законодателство, за действия по защита на застрашените територии. Министерството не призна, даже отрече липсата на достатъчен ресурс да следи издаването на оценки по всички строителни инициативи, но въпреки това не се посвени да поиска подобна помощ.

Впечатлението, че министерството не желае да се ангажира с въпросите по опазване на застрашените територии, се засилва от факта, че вече няколко месеца няма наказани за унищожаването на устието на река Вая. И как да има, след като министърът на държавната политика при бедствия и аварии лично е присъства и дава благослови при огледа на мястото. Всичко това по-късно е послужило на областния управител и подопечната на МОСВ Басейнова дирекция, като основание да разрешат унищожителната корекция на речното корито.

Не стигна времето обаче за други сериозни въпроси, като този с Рила, където въпреки глобата, наложена на кмета на Сапарева баня, строителните дейности продължават.

Все пак, имаше и положителни резултати от срещата. Представителите на властта (МОСВ, РИОСВ и другите присъствали) допуснаха, че е възможно да има увреждане на застрашени растителни видове и ценни местообитания в региона на Иракли, но не стана и дума за сериозни проверки и санкции. Г-н Величков (директор на Националната служба за защита на природата) призна, че е направено нарушение и при поставяне на генераторите за изграждането на ветро-генераторен парк, застрашаващ прелетните птици в Калиакра, при което е унищожена степната растителност в региона. Той си пожела да бъде извършена проверка по въпроса.

На фона на неизбежните глоби от страна на Европейския съюз обаче, апелът на МОСВ да не се драматизира опасността от финансови санкции звучи цинично. Нямало да се плащат сега, а след години.

Очевидна е тенденцията обръчът от фирми да задушава централната власт. Министерството на околната среда и водите е безсилно да спре нарушенията и заобикалянето на закона, а в същото време нехае и демонстрира небрежно отношение към апелите на гражданите и еко-организаторите. Това поведение е симптоматично за българската власт през годините на прехода. Еко-протестите в страната са симптомите на заболяването, а диагнозата са Иракли, Рила, Странджа, Калиакра и всички останали застрашени обекти из страната.

Пряката демокрация е лечението, когато държавата е „болна”, и не може да преодолее проблемите си.

За в-к "Дума"

Иракли: Екология по български

Историята на нос Емине, село Емона и местността Иракли-Емине през вековете е много богата и интересна.

Първите исторически сведения за региона, в които за Емона се говори като за град, са от VII век. По-късно, през VIII-XIV век, пристанището на Емона е добре известно на мореплавателите, а носът се среща на много карти от по-късния период до XVII век.

Крепостта Емона е била обект на множество нападения и завоевателски нашествия. При едно от тях, тя пада във владение на граф Амедей Савойски, но само няколко месеца по-късно местните жители прогонват завоевателите, вдигайки се на въстание.

Упадъкът на Емона започва през периода на османското владичество и с течение на времето крепостта се срутва. С трудно достъпно за параходите пристанище, село Емона остава незасегнато от бурния икономически растеж на новоосвободените територии на княжество България в края на XIX век, а природните забележителности на региона, вероятно благодарение на това, остават непокътнати.

Последните хроники описват Емона като градче, а някъде се говори за село от 1000 къщи.

Най-новата история на региона обаче е тясно свързана с крупни финансови интереси, произтичащи от инвестиционните намерения и проекти за строителство. Липсата на пълна и изчерпателна информация по въпроса оставя огромно поле за съмнения относно законосъобразността на всички взети решения и извършени действия в района Иракли-Емине. Съмнения, по отношение на това, дали и тези строителни интереси не са на познатите ни "бизнесмени" с черни очила, черни фланелки, черни костюми, и въображение, сведено до последния модел черно Беемве или Мерцедес. Съмнения, подхранвани от факта, че местността е апетитна хапка, а инвеститорите се държат така, сякаш са лишени от сантиментални чувства по отношение на забележителностите и богатствата на българската природа. Поведението им наподобява това на онези "бизнесмени" и "ценители" на красивото, които са готови да облицоват къщите си с бигора, изкъртен с чукове, кирки и триони от един от най-красивите водопади в България, този, край село Крушуна, след като водите на река Осъм биват отклонени специално с тази цел... Дали и в този случай подобни хора не протягат ръка и към тази „необлагородена” и „неразработена” територия от българското Черноморие, обричайки я на бетониране, подобно на намиращите се наблизо Слънчев Бряг, Елените и Влас?

Думата ми е за екологията по български. Историческото и културно наследство на региона няма да просълзи нито един от "сериозните инвеститори", планиращи строеж в местността. Редките растителни видове няма да направят впечатление на никого. Такива хора се впечатляват от гарденията на ревера, а не от пясъчната лилия на брега. Застрашените животински видове най-много да засилят глада им.

Един мой приятел наскоро писа, че в съседна Гърция, за строеж на двуетажна сграда, извън населените места по тяхното крайбрежие, е необходимо парцелът да е не по-малък от четири декара. Той даде пример и с Испания, където бетонните хотели, залели бреговата ивица, били смлени на прах и положени като основа на магистралите им. Вярвам му, че и българите добре се грижат за бъдещите си първокласни пътища.

Законът, моралът и здравият разум не можаха да спрат заплахата над девствените кътчета на българската природа, сред които е и Иракли-Емине. Предстои последната битка между природозащитниците и т. нар. едър бизнес, която засега изглежда обречена за по-бедните. В Румъния, при подобна битка за спорната Вамавеке на Черно море, която бе застрашена от застрояване, под натиска на общественото мнение, все пак здравият разум надделя и регионът бе предпазен от застрояване, асфалтиране и циментиране. Дали и родните еко-активисти ще успеят в опитите си да защитят Иракли, зависи от всички нас. От зараждащото се Гражданско общество в България.

В какво се състои проблемът? Село Емона има една дузина местни жители. Голяма част от земеделските земи, "върнати" на собствениците само с обстоятелствени проверки, без никакви други документи, са вкарани в регулация от Общинския съвет на град Несебър, с мотиви "за задоволяване на жилищните нужди на село Емона". Според информация в медиите, същите тези земи, както и други в Иракли, са в последствие изкупени на безценица от хора, като главния архитект на София, г-н Диков и собственика на АКБ Форест, г-н Банев (в-к "Гласове", бр 32, 2007 г.). Сред собствениците на земи в региона е Стоян Захариев - изпълнителен директор на "Суис пропъртис", един от главните инвеститори в региона (в-к "СЕДЕМ", брой 16/156 от 2004 г.). Надпреварвайки се с времето, законите, и европейските стандарти, при минимум прозрачност и публичност на действията, същият Общински съвет, недълго преди да започнат преговорите по глава "Околна среда" в процеса на присъедиянване на България към Европейския съюз, одобрява устройствен план, при който се предвижда 20% застрояване на местността. Не дълго след това, процентите се увеличават на 30%, давайки основание за поредната доза опасения за безотговорно отношение от страна на местната власт и инвеститорите към опазването на екологичното разнообразие и равновесие в региона. Малкото издадени задължителни оценки за въздействие върху околната среда (ОВОС) естествено са положителни. Няма как да е иначе, след като инвеститорите наемат експерти и им плащат за подобни оценки. До този момент, от всичките 17 одобрени инвестиционни намерения, 15 са без ОВОС, което прави евентуалните строежи незаконни. Част от "схемата" е издаването на ОВОС-ите "на бройка", по отделно, без да се вземе предвид кумулативният ефект, което може да доведе до увреждане на редките местообитания в региона, а това от своя страна е забранено от "Натура 2000". Така, строежите в района биха били в сериозно противоречие с тази европейска програма, към която България е поела ангажимент още преди членството си в ЕС. Споменатата "схема" заобикаля тази възможност. Намирайки вратичка, еко-министърът се възползва от това и услужливо изважда спорните 1000 декара (750 на Иракли и 250 в землището на село Емона) от продължената заповед за забрана на строителство в района Иракли-Емине. Така и вълкът сит и агнето цяло. И инвеститорите са доволни, че ще пуснат багерите, и хората от "Да спасим Иракли" ще млъкнат. В суматохата, по добре изпитан стар метод за преодоляване на опозицията, на еко-активистите им е предложено да участват в процеса на изготвяне на екологичните оценки. Да участват във властта, така да се каже. Как, при какви условия и с какви пълномощия обаче еко-министерството не пояснява. Тоест, пуснати са ей така, за парлама, за да не кажат, че не са били питани. Съмнявам се обаче, че малцината допуснати ентусиасти-природозащитници ще успеят да надделеят над крупните финансови интереси.

Подобни взаимоотношения между общини и инвеститори, съществуват и в София, където хора, със сходен манталитет, движейки се на ръба на законното, а често и отвъд, дават възможност на разни т. нар. "бизнесмени" да започнат строежите си върху терени, предвидени за озеленяване и градинки в междублоковите пространства.

Дали шепата еко-активисти, поставили си за цел да защитят родната природа, ще успеят, не знам. По-скоро, отчитайки особеностите на българската политическа и държавна система и начинът й на действие, дълбоко се съмнявам, че Иракли и други подобни прекрасни кътчета ще оцелеят за дълго пред бетонното нашествие.

Тези дни се опитвах да обясня на един мой приятел от Македония нещо по тези въпроси. Търсих подходящата дума. По инерция употребих "шуробаджанащина". Той се смя дълго на лексемата. Каза ми: "Знам какво е шура, знам какво е и баджанак..." Разбра ме! Убеден съм, че и уважаемия читател разбира скептицизма ми по отношение на способността на държавната и общинска власт да защитят екологично застрашените региони по българското Черноморие. Финансовият октопод и интереси са стигнали твърде далече и нависоко, за да е възможно.

Това остава на нас, обикновените граждани!

На нас ще останат и десетките хиляди евро ежедневни глоби, които ще бъдат наложени на България за неспазените ангажименти по "Натура 2000".

Текстът е публикуван във в-к "Дума"

ЕМИНЕ-ИРАКЛИ: ЕКО-СПОМЕН И БЕТОННО БЪДЕЩЕ

Задаващите се избори, наводненията от поредните проливни дъждове, бушуващите горски пожари и убийствата по пътищата на страната, омаловажават въпросите и дебатите, свързани с екологията, защитата на природни богатства и девствени кътчета на страната ни. В подобен контекст, при по-повърхностен прочит, темите за защита на природата изглеждат, меко казано, нелепо. Друг фактор, който обезсмисля опитите да се привлече общественото внимание върху темата „Екология“, е пряката зависимост между опазването на околната среда и, за съжаление, интересите на едрия бизнес. В България много неща в сферата на този така наречен едър бизнес остават неясни за широката публика. Апетитите на определени инвеститори да строят в областта Емине-Иракли дават много основания за подозрения, че и там има недоизказани неща. Че вероятно става дума за комисионни и раздаване на пликове за писма с неясно, но почти сигурно съдържание.

За страничния наблюдател е очевидно, че правителството с голямо старание се опитва да даде възможност на инвеститорите да започнат строеж на Иракли върху „собствените им “ 1000 декара. По този начин строежът в този регион ще остане заварено положение, когато през 2008 г. влезне в сила програмата „Натура 2000“. Досега никой не е разсеял съмненията как точно тези 1000 декара земеделски земи са се трансформирали в земи, на които може да се строи. Никой не е разпръснал съмненията дали т. нар. ''швейцарски инвеститор'' е по някакъв начин свързан с известни от недалечното минало силови структури. Никой не е подложил и вероятно няма да подложи на ревизия решенията и архитектурните планове, засягащи тези земи. Решения взети от институции, чиито шефове или служители са собствениците на тези терени. Очевиден обаче е фактът, че правителството полага неимоверни усилия да даде възможност планираното на Иракли ваканционно селище да бъде изградено на всяка цена.

Както повечето скандални събития, които привличат общественото внимание у нас, и тук става дума за противопоставяне на културата на мутрите срещу законите, общественото мнение и интереси, а в конкретния случай и срещу екологични проблеми. Култура, която поставя личния келепир над всичко. Култура, която е в състояние да ти продаде менте стока, дори със заплаха за здравето и живота на потребителя. Култура, която те прави жертва на някой примат, ако не дай си боже, го засечеш с колата си, но прави същия този доста първичен индивид недосегаем за радарите на пътя и „паяците“ на „Паркинги и гаражи“. Каква ти екология, какви защитени територии, какви пясъчни лилии?.. Тук ще се строи! Хотел. Ще се разхождат курортисти и ще се продават кебапчета с повечко хляб. До тук с екологията!..

Наскоро четох материал за село Емона. Част от земите, които министър Чакъров услужливо изключи от мораториума върху строителството, са в землището на селото. Двеста-триста декара. Близо до манастира, на път към нос Емине, където фарът на всеки няколко секунди безмилостно отмерва времето до мига, когато културата на мутрите ще завладее и този кът от България.

Емона е прекрасно място.

Една от малкото сенчести горички, в които вятърът те разхлажда в августовската жега, се намира по пътя към стария манастир. Няма бетон. Няма я продукцията на „Пайнер мюзик“. За изненада, историята на селото се оказва многовековна. Много по-богата и древна от колкото съм си представял. Кой го е еня обаче? Тук се усвояват средства и територии! След Слънчев бряг, Елените и Влас идва ред на региона Емине-Иракли. Една от малкото девствени територии с минимално, почти незабележимо въздействие на човека. Място, където може да се разхождаш с часове, без да срещнеш никого. Малцината, с които евентуално ще се разминеш, ще те поздравят с усмивка. Такава беше местността Емине-Иракли. Сега там има джипове с туристи от Sunny Beach, пиещи бира от пластмасови бутилки. Off Road Adventure! Качваш се на джипката, друсаш се час-два, стигаш до Иракли. На плажа – нищо. Едно типично барче, от онези направо на пясъка, дето те цакат с топла бира. Друго си е там да се вдигне един комплекс. Нали? Чиста била водата. Е, вече идват яхти, а веднъж на два-три дни се чува по някой джет. За сега, тези придобивки на модерните курорти са рядкост. Вярно, нито един канал не се излива в морето, но няма да е за дълго. Очевидно, тук туризмът не е добре развит. Затова, тази култура трябва да навлезе и тук. Колкото по-бързо, толкова по-големи печалби ще инкасират инвеститорите.

Цялата тази история е пълна с много неясни и мъгляви въпроси. Въпроси, на които еко-министърът трябва да отговори ясно и категорично. Как земеделските земи бяха трансформирани в такива, на които може да се строи? Дали тези строежи наистина са предназначени единствено да удовлетворят житейските нужди на техните собственици? Ще бъде ли направено всичко необходимо според Закона за биологичното разнообразие и Закона за опазване на околната среда, за да бъде защитен регионът Емине-Иракли? Съобразени ли са инвестиционните намерения с изискванията на програмата Натура 2000? Защо спорните 1000 декара не са включени в Потенциално защитената зона Емине-Иракли? Ще бъде ли направена и кога, задължителната оценка за въздействие върху околната среда? Какво ще предприеме МОСВ, ако проектът на инвеститорите не отговаря на необходимите изисквания за потенциално защитена зона и територия, включена в програмата Натура 2000?

Точно тези, а вероятно и много други подобни въпроси, ме карат да си мисля, че протестите на Обединението на собствениците на земи (или както там се наричат) са режисирани от същите инвеститори, чиито интереси са диктувани от културата на мутрите – култура на чалгата и кебапчетата в пластмасови правоъгълни чинийки. Хората от Обединението не разбират, че така наречените от тях „еколози“ всъщност са техни съмишленици. Програмата Натура 2000 и всякакви подобни природозащитни проекти не им забраняват да ползват земите си. Тези програми по-скоро регулират дейностите в такива защитени територии. Защо тези 1000 декара трябва толкова услужливо да се извадят от всичките 36 хиляди защитени декара в местността Емине-Иракли и за тях да не важи мораториума върху строителство в региона? Ако министър Джевдет Чакъров не отговори убедително на тези въпроси, всичките му уверения, че ще направи необходимото за защита на био-разнообразието и уникалните местообитания, за мен не струват и пукната пара, а прякорът „Рушвет Чакъров“, лепнат му от протестиращите еко-активисти, би бил напълно заслужен.

Асен Генов
в-к Новинар

Скучният филм за борбата срещу сектите

Самопоканвам се на поредната конференция, организирана от Центъра за проучване на новите религиозни движения (НРД), защото е организирана в условия на почти пълна нелегалност. Темата е: "Механизми за превенция на деструктивни прояви на вероизповеданията и религиозните общности". Съобщението в Интернет е непълно, липсва часът и други важни подробности, а програмата на мероприятието се разпространява апокрифно, от ръка на ръка, между приятели. Това ако не е сектантска проява, здраве му кажи!

Този филм съм го гледал.

Много пъти съм слушал Грийс и другите обичайни участници. Знам тезите им. Според Грийс, сектите са опасни и трябва да бъдат забранени по примера на Австрия и други страни от западна Европа с челен опит в тази област. Хората от Центъра се опитват без резултат да покажат модерно мислене и приемане на демократичните ценности, като зачитане на личната свобода и правото на избор на религия, но и самите те, и ораторите, поканени от тях, демонстрират крайна нетолерантност и дискриминационно отношение. Изказванията им са фокусирани около няколко основни тези, в пълно противоречие с декларираните от самите тях ценности и в очевиден разрез със законите и международните норми в сферата на правата на човека.
Основните им идеи са няколко: въвеждане на религия (разбирай катехизис) в училищата, за което имат толкова много подготвени специалисти, завършващи богословския факултет; въвеждане на прагова граница за минимален брой членове пред новите, желаещи регистрация религиозни общности (без да се дава достатъчно задоволително обяснение на предложението им, от гледна точка на принципа за недискриминация на религиозна основа), създаване на механизми за контрол над т. нар. секти, с презумпцията за виновност. И тук искам да отворя една скоба и да попитам защо в основното ни висше учебно заведение трябва да има факултет, посветен на една от религиите в държавата, било то и "традиционната" такава. В крайна сметка, това не е автоматична функция на самото вероизповедание - то би следвало да има достатъчно ресурси да поддържа собствени средни и висши учебни заведения, отделено от държавата. Нима мюсюлманите са по-добре организирани, та имат своя ислямски духовен институт? За сега не съм чул задоволителен отговор на въпроса.

И този път каймакът на тортата бе г-н Грийс. На всяка конференция, на която той участва, истински се забавлявам на думите му и задължително научавам по някой нов шедьовър. Сега например, той обясни на аудиторията, колко „лош” бил "американският модел" в сферата на свободата на религията. Европейският бил "свобода да избереш едно или друго вероизповедание", докато американският, според него, бил "свобода на религиозните общности да направят с последователите си каквото пожелаят". За да се противодейства на това, естествено, нужно е да се поучим, според него, от челния австрийски, френски, и пр., опит. Изказването му бе изпълнено с поредната доза негативизъм, често, подкрепяна с неточни твърдения. Ще ги спестя на уважаемия читател - не виждам смисъл да ги тиражирам. Преводът не бе на висота, а тезите му, надявам се, останаха неразбрани за повечето присъстващи.

Другите участници в конференцията варират в съответствие със сезона, политическата обстановка или просто посоката на вятъра. В предишната серия на филма имаше любопитни изказвания, сравняващи "сектите" с организации от "фашистки и сталински тип" и пр. Този път, сред поканените бе небезизвестният народен представител Павел Чернев, който трябваше да сподели някои свои съображения и идеи за законодателни промени (в същия дух). Не дойде. Дали се уплаши от охраната на Буш, блокирала града, или просто се успа в съботното утро, не знам, но така или иначе не успяхме да се обогатим информационно с неговите възгледи по въпроса. И по-добре. Серията бе достатъчно скучна и без него.

Опит да повдигне летвата направи директорката на Центъра, Ралица Костадинова, която сподели с малобройната публика своите изследвания "в сферата на европейското законодателство за превенция на сектите и НРД". Отново стана ясно, че всичко изговорено в тази област е подчинено на субективна преценка и лично отношение. Липсваше конкретика във всяко едно отношение, а изведените от изследването заключения можеха да бъдат оборени с елементарни аргументи. За какво говоря: сектите имали млади, харизматични, неженени лидери. И какво от това? Нима България е секта, щом нейният премиер е млад, неженен и харизматичен? Сектите проповядвали самоубийство. За това обаче, не бе приложен нито един цитат от устав, или друг основен документ на регистрирана или не регистрирана религиозна общност. Просто думи... Сектите вещаели края на света. И учените казват, че слънцето един ден ще спре да грее. А други религии говорят за Страшния съд. Все апокалиптични картини, но щом някоя малка, нова или непопулярна религиозна общност заговори за това, лепва й се етикета "деструктивна секта" и почват конференциите... Имаше и други характеристики на "сектите" но не виждам смисъл, да увеличавам обема на този текст безкрайно, коментирайки не дотам стройните обвинения в притежание на оръжие или принуда за въздържание от лечение например... Нима охранителните фирми не са организации със стриктна дисциплина, чиито членове носят оръжие? Какво да кажем за привържениците на радиестезията, хомеопатията или просто лечението с глад? Нима те не се обявяват за алтернатива на "ортодоксалната" медицина?

С две думи, въпросът с новите религиозни движения не е толкова еднозначен и лесен за разрешаване, колкото на главните герои в този филм им се иска. Не съм чул солиден аргумент срещу простите тези, които се уморих да повтарям:
1. СПЕЦИАЛНО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО В СФЕРАТА НА РЕЛИГИИТЕ, ПО-РЕСТРИКТИВНО ОТ СЪЩЕСТВУВАЩОТО НЕ Е НЕОБХОДИМО И БИ БИЛО ДИСКРИМИНАЦИОННО. ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА НА ПОСЛЕДОВАТЕЛИТЕ, НА КОЯТО И ДА БИЛО РЕЛИГИОЗНА ОБЩНОСТ АКО БЪДАТ ДОКАЗАНИ, СЛЕДВА ДА СЕ ТРЕТИРАТ ОТ ОБЩОТО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО. Престъпникът е престъпник, независимо от неговата хранителна диета, политически възгледи, религиозни и други идеи, или музиката, която предпочита.
2. СВОБОДАТА ДА СЕ СДРУЖАВАШ НА ОСНОВАТА НА ВЯРАТА Е НЕ НАКЪРНИМА И НЕОТМЕНИМА. РЕГИСТРАЦИЯТА НЕ Е ЗАДЬЛЖЕНИЕ И ПРИВИЛЕГИЯ, А ОБЛЕКЧЕНИЕ. Ограничения в тази сфера са разрешени от Закона само ако изпълняват хипотезите на разпоредбите на Конституцията, преписани и в Закона за вероизповеданията. Другото е апел към религиозна дискриминация.
3. ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ Е СВЕТСКО. ТО НЕ Е ОБВЪРЗАНО С НИТО ЕДНА РЕЛИГИОЗНА ДОКТРИНА, А НА УЧЕНИЦИТЕ, ПО ЗАКОН, НЕ МОЖЕ ДА БЪДАТ НАЛАГНИ НИКАКВИ РЕЛИГИОЗНИ ВЪЗГЛЕДИ. Религиозните общности са отделени от държавата. Те имат правото да организират и поддържат собствени учебни заведения, но въвеждането на едно или друго вероучение като предмет в държавните учебни заведения би било незаконно, или най-малкото дискриминационно.

Водещият на конференцията, г-н К. Нушев, от една страна се опитва да модерира, смекчавайки напрежението, създадено от по-радикалните изказвания, от друга страна обаче, не успява (вече две серии от филма) да заеме наистина неутрална позиция и да внесе баланс в подобни дискусии. Според него, липсата на регистрация прави дейността и принадлежността към някоя религиозна общност незаконна. Отново стана ясно, че той е радетел за приемане на праг на минималния брой членове на дадено вероизповедание, преди то да може да получи регистрация. За пореден път, той говори за необходимостта от орган, който да "контролира" различните религиозни общности, попадащи в групата на "деструктивни секти". Религиозна полиция, с други думи...

Конференцията бе придружена и със скандал. В предварителната програма бяха записани като участници личности, които никога не са изявявали съгласие да участват във форума. Намесена бе и Дирекция "Вероизповедания", която нито бе сред организаторите, нито бе представена официално на конференцията.

Така, и тази серия от скучния филм свърши. За пореден път се уверих, че участниците и организаторите на подобни форуми имат за цел да прокарат възгледите си на всяка цена, дори ако е необходимо да се промени законовата уредба в страната, без значение дали се спазват основни демократични принципи и фундаментални човешки права.

Конференцията не тръгна в посоката, очертана от един от първите оратори, негово високо преосвещенство митрополит Неофит, който призова за съвместна работа за "усилване на толерантността между религиите и за запазване на ценностите и стойностите на всяко вероизповедание". Участниците в конференцията не се вслушаха и в думите на доцент Николчев, който след като прочете приветствие от декана на богословския факултет, зададе въпроса дали точно тази проява не е деструктивна, коментирайки начинът, по който конференцията е организирана и проведена.

Все по-силно се потвърждава впечатлението, че сме свидетели на разгръщащ се ШИРОК НАУЧНО-ПРЕПОДАВАТЕЛСКИ ФРОНТ, чиято цел е да се въведе на всяка цена (православно) вероучение в училищата и да се създадат ограничения пред "новите" и "нетрадиционните" вероизповедания. Хубавото е, че Дирекция "Вероизповедания" не участва в този филм. Със сигурност ще се намерят и общественици интелектуалци, които ще се застъпят за запазване на светския характер на българското училище. Развръзката в този иначе скучен сериал предстои.

Сп. Обектив, бр. 144, юни, 2007

Религиозната свобода - дилемата на европейска България

В последно време някои политици и държавни служители се произнасят по въпроса колко «лошо» е това, че няма изискване за минимален брой членове, необходим за регистрация на вероизповедание. Защитниците на тази теза се аргументират с факта, че регистрираните за последните 10-15 г. у нас вероизповедания са твърде много. Те опипват почвата и правят опити да подготвят обществото да приеме евентуални предложения за промяна на Закона за вероизповеданията, в съответствие с идеята за минимална членска маса.

Фактите: след 10 ноември, до 2002 г. у нас действаше стар Закон за вероизповеданията. През годините на управлението на СДС бе изготвен проектозакон, който не бе приет заради негативната оценка на Съвета на Европа. По-късно, в края на 2002 г., дни преди Коледа, необичайно бързо бе приет сегашния Закон за вероизповеданията. Той не бе изпратен за експертиза, защото неговите автори се били съобразили с критиките на Европа, отправени към предишния проект с различна философия и съдържание. Странно, но вероятно възможно.

Много вероизповедания и неправителствени организации протестираха с публични действия и открито писмо до президента срещу ограничителния и на моменти дискриминационен характер на закона, но той не уважи искането им и не наложи вето. Така, с президентски указ, Законът за вероизповеданията влиза в сила на 29 декември 2002 г. Виждайки недостатъците му, 50 депутати атакуват част от законовите разпоредби, с иск Конституционният съд да отмени някои членове. Съдът от своя страна, въпреки че на практика взима решение в съответствие с искането (6 са «за», а 5 - «против»), не може да отмени членовете, поради специфичните изисквания на Закона за Конституционния съд, налагащ необходимостта от болшинство от 50% плюс 1 глас от всичките 12 съдии.

Според мнозина, този закон има дискриминационни елементи и ограничителна философия.

На този фон се чуват искания за допълнително увеличаване на възможността държавата да контролира и ограничава свободата на религията и правото да се сдружаваш според вярата си. Считам, че българското общество все още е склонно да проявява нетърпимост към изповядващите различни, по-малко популярни религиозни идеи. Подобна проява е опитът да се насочи обществеността в подкрепа на идеята за налагане на ограничения по отношение на минималния брой последователи, необходими за регистрация на юридическо лице на вероизповедание, а изразителите й правят паралел със Закона за политическите партии.

Нека отговорим на няколко въпроса:
Какво представлява регистрацията на юридическо лице на дадено вероизповедание?
Регистрацията, най-общо, дава възможност сдружението от изповядващи дадена религия, да присъстват в правния мир. Т.е. легитимира ги като правен субект, с произтичащите от това права да придобиват собственост, да извършват стопанска дейност и пр. Самият Закон за вероизповеданията казва: «религиозните общности могат да придобиват статут на юридическо лице», но могат и да не придобият – въпрос на техен избор. Регистрацията не е привилегия или признание, а облекчение за съответната общност да участва в обществения и стопански живот на страната. Защо умишлено се насажда и поддържа разбирането, че регистрацията едва ли не дава право публично да се практикува дадено вероизповедание, нека отговорят тези, които изразяват това мнение.
Един от важните признаци до колко едно общество е демократично, е отношението и търпимостта между и към различните вероизповедания, нивото на свободата на религията и правото на избор и самоопределение. Как стоят нещата у нас и какви са критериите в това отношение?

Някои от критериите са: законовата рамка, отношението на държавата, обществото, медиите и големите религии към проблема. Вероятно има и други.

Законите - Конституцията, Законът за вероизповеданията, антидискриминационния закон и пр., - гарантират равнопоставеността на различните деноминации, без оглед на тяхната численост и дата на възникване или учредяване в България. Може да се каже, че законовата рамка е приемлива. Проблемни са настроенията, неписаните правила и традиционно установени норми, които очевидно «привилегироват» (често използвана дума в критиките към България) двете най-масови вероизповедания у нас. Пример за това, че държавата има дискриминиращо отношение към новите и малцинствените вероизповедания е Законът за държавния протокол (чл. 6 ал. 3 т.5), приет през 2000 г.

Обществото ни, провокирано от медиите и изявите на някои политици и духовници, често демонстрира нетърпимост към "другия" и "различния", а пример за това е проваленият наскоро във Варна концерт на един от популярните днес духовни водачи. Очевидно, медиите и обществеността не демонстрират нужната толерантност към различните вероизповедания.

Същите действащи лица внимателно прокарват и друга идея – необходимостта да се противодейства на "опасната псевдо-духовна инвазия" и опити от страна на "опасните секти" да завземат все повече духовни територии, чрез въвеждане на задължително вероучение в училищата. За тях остава пренебрежим и незначителен факт това, че законите определят България като секуларна, а вероизповеданията като «отделени от държавата». Вижда се, че представителите на законодателната и изпълнителната власт не демонстрират нужното демократично отношение по този въпрос.

Защо идеята за налагане на минимален брой членове, необходима за регистрация на вероизповедание е дискриминационна?

По-горе казах, че от една страна, Законът за вероизповеданията не поставя като задължително условие за съществуване на дадена религиозна общност регистрацията й като юридическо лице в Софийски градски съд. От друга страна, държавните и общински служители не желаят да се освободят от додесетоноемврийските стереотипи на мислене и (в голяма част от случаите) изискват регистрация от определено вероизповедание за да бъде проведено дадено мероприятие, въпреки че Законът за събранията, митингите и манифестациите дава това право и на отделни граждани, а Законът за вероизповеданията не предвижда ограничение на правото свободно да се изразява и практикува религия без съответната регистрация. Считам, че сравнението с политическите партии е неуместно по ред причини и най-малкото поради това, че ЗИ изрично забранява верските убеждения, общности и институции да бъдат ползвани за политически цели. Така, подобен паралел е нелеп, а смесването на политиката и религията – незаконно.

Регистрацията на юридическо лице е облекчение, а не привилегия, която дадената религиозна общност може да получи, в желанието си да извършва определени дейности. Няма никаква основателна и обективна причина да се иска промяна в Закона за вероизповеданията, която да постави праг, на основата на минимален брой членове, пред възможността да се регистрира юридическо лице («религиозна институция» според ЗИ) за нуждите на дадена религиозна общност. Мисля, че зад подобни искания се крият субективни подбуди, които нямат нищо общо с демократичните принципи.

Изразителите на тази «мъдра», както те я наричат, идея дават за пример «други европейски страни», където подобен праг съществува. Аз също ще дам примери: да, наистина подобен праг (20,000 членове) съществува в Словакия. Праг, подобен на словашкия обаче, не съществува в страни като: Великобритания, Португалия, Унгария, Германия, Ирландия, САЩ, Австралия, Мексико, та дори и в Русия, където дори десетина души могат да регистрират вероизповедание.

България не е страна от мащабите на Китай и подобни ограничения са дискриминиращи и смехотворни, отчитайки факта, че у нас, благодарение на политическата класа, митинг от 500-1000 души, проведен след многоседмична пропаганда и при засилен обществен интерес към дадено събитие, се счита за голям успех. Каква ли долна граница предвиждат носителите на тази идея? Ако продължа аналога с Китай, вероятно няколко милиона последователи, през последните няколко стотин години… Дано не му стигне времето на това Народно събрание да внесе подобни промени.

в-к Дума, 20.04.2007

Религиозната свобода - дилемата на европейска България

В последно време някои политици и държавни служители се произнасят по въпроса колко «лошо» е това, че няма изискване за минимален брой членове, необходим за регистрация на вероизповедание. Защитниците на тази теза се аргументират с факта, че регистрираните за последните 10-15 г. у нас вероизповедания са твърде много. Те опипват почвата и правят опити да подготвят обществото да приеме евентуални предложения за промяна на Закона за вероизповеданията, в съответствие с идеята за минимална членска маса.

Фактите: след 10 ноември, до 2002 г. у нас действаше стар Закон за вероизповеданията. През годините на управлението на СДС бе изготвен проектозакон, който не бе приет заради негативната оценка на Съвета на Европа. По-късно, в края на 2002 г., дни преди Коледа, необичайно бързо бе приет сегашния Закон за вероизповеданията. Той не бе изпратен за експертиза, защото неговите автори се били съобразили с критиките на Европа, отправени към предишния проект с различна философия и съдържание. Странно, но вероятно възможно.

Много вероизповедания и неправителствени организации протестираха с публични действия и открито писмо до президента срещу ограничителния и на моменти дискриминационен характер на закона, но той не уважи искането им и не наложи вето. Така, с президентски указ, Законът за вероизповеданията влиза в сила на 29 декември 2002 г. Виждайки недостатъците му, 50 депутати атакуват част от законовите разпоредби, с иск Конституционният съд да отмени някои членове. Съдът от своя страна, въпреки че на практика взима решение в съответствие с искането (6 са «за», а 5 - «против»), не може да отмени членовете, поради специфичните изисквания на Закона за Конституционния съд, налагащ необходимостта от болшинство от 50% плюс 1 глас от всичките 12 съдии.

Според мнозина, този закон има дискриминационни елементи и ограничителна философия.

На този фон се чуват искания за допълнително увеличаване на възможността държавата да контролира и ограничава свободата на религията и правото да се сдружаваш според вярата си. Считам, че българското общество все още е склонно да проявява нетърпимост към изповядващите различни, по-малко популярни религиозни идеи. Подобна проява е опитът да се насочи обществеността в подкрепа на идеята за налагане на ограничения по отношение на минималния брой последователи, необходими за регистрация на юридическо лице на вероизповедание, а изразителите й правят паралел със Закона за политическите партии.

Нека отговорим на няколко въпроса:

Какво представлява регистрацията на юридическо лице на дадено вероизповедание?

Регистрацията, най-общо, дава възможност сдружението от изповядващи дадена религия, да присъстват в правния мир. Т.е. легитимира ги като правен субект, с произтичащите от това права да придобиват собственост, да извършват стопанска дейност и пр. Самият Закон за вероизповеданията казва: «религиозните общности могат да придобиват статут на юридическо лице», но могат и да не придобият – въпрос на техен избор. Регистрацията не е привилегия или признание, а облекчение за съответната общност да участва в обществения и стопански живот на страната. Защо умишлено се насажда и поддържа разбирането, че регистрацията едва ли не дава право публично да се практикува дадено вероизповедание, нека отговорят тези, които изразяват това мнение.

Един от важните признаци до колко едно общество е демократично, е отношението и търпимостта между и към различните вероизповедания, нивото на свободата на религията и правото на избор и самоопределение. Как стоят нещата у нас и какви са критериите в това отношение?

Някои от критериите са: законовата рамка, отношението на държавата, обществото, медиите и големите религии към проблема. Вероятно има и други.

Законите - Конституцията, Законът за вероизповеданията, антидискриминационния закон и пр., - гарантират равнопоставеността на различните деноминации, без оглед на тяхната численост и дата на възникване или учредяване в България. Може да се каже, че законовата рамка е приемлива. Проблемни са настроенията, неписаните правила и традиционно установени норми, които очевидно «привилегироват» (често използвана дума в критиките към България) двете най-масови вероизповедания у нас. Пример за това, че държавата има дискриминиращо отношение към новите и малцинствените вероизповедания е Законът за държавния протокол (чл. 6 ал. 3 т.5), приет през 2000 г.

Обществото ни, провокирано от медиите и изявите на някои политици и духовници, често демонстрира нетърпимост към "другия" и "различния", а пример за това е проваленият наскоро във Варна концерт на един от популярните днес духовни водачи. Очевидно, медиите и обществеността не демонстрират нужната толерантност към различните вероизповедания.

Същите действащи лица внимателно прокарват и друга идея – необходимостта да се противодейства на "опасната псевдо-духовна инвазия" и опити от страна на "опасните секти" да завземат все повече духовни територии, чрез въвеждане на задължително вероучение в училищата. За тях остава пренебрежим и незначителен факт това, че законите определят България като секуларна, а вероизповеданията като «отделени от държавата». Вижда се, че представителите на законодателната и изпълнителната власт не демонстрират нужното демократично отношение по този въпрос.

Защо идеята за налагане на минимален брой членове, необходима за регистрация на вероизповедание е дискриминационна?

По-горе казах, че от една страна, Законът за вероизповеданията не поставя като задължително условие за съществуване на дадена религиозна общност регистрацията й като юридическо лице в Софийски градски съд. От друга страна, държавните и общински служители не желаят да се освободят от додесетоноемврийските стереотипи на мислене и (в голяма част от случаите) изискват регистрация от определено вероизповедание за да бъде проведено дадено мероприятие, въпреки че Законът за събранията, митингите и манифестациите дава това право и на отделни граждани, а Законът за вероизповеданията не предвижда ограничение на правото свободно да се изразява и практикува религия без съответната регистрация. Считам, че сравнението с политическите партии е неуместно по ред причини и най-малкото поради това, че ЗИ изрично забранява верските убеждения, общности и институции да бъдат ползвани за политически цели. Така, подобен паралел е нелеп, а смесването на политиката и религията – незаконно.

Регистрацията на юридическо лице е облекчение, а не привилегия, която дадената религиозна общност може да получи, в желанието си да извършва определени дейности. Няма никаква основателна и обективна причина да се иска промяна в Закона за вероизповеданията, която да постави праг, на основата на минимален брой членове, пред възможността да се регистрира юридическо лице («религиозна институция» според ЗИ) за нуждите на дадена религиозна общност. Мисля, че зад подобни искания се крият субективни подбуди, които нямат нищо общо с демократичните принципи.

Изразителите на тази «мъдра», както те я наричат, идея дават за пример «други европейски страни», където подобен праг съществува. Аз също ще дам примери: да, наистина подобен праг (20,000 членове) съществува в Словакия. Праг, подобен на словашкия обаче, не съществува в страни като: Великобритания, Португалия, Унгария, Германия, Ирландия, САЩ, Австралия, Мексико, та дори и в Русия, където дори десетина души могат да регистрират вероизповедание.

България не е страна от мащабите на Китай и подобни ограничения са дискриминиращи и смехотворни, отчитайки факта, че у нас, благодарение на политическата класа, митинг от 500-1000 души, проведен след многоседмична пропаганда и при засилен обществен интерес към дадено събитие, се счита за голям успех. Каква ли долна граница предвиждат носителите на тази идея? Ако продължа аналога с Китай, вероятно няколко милиона последователи, през последните няколко стотин години… Дано не му стигне времето на това Народно събрание да внесе подобни промени.

За в-к "Дума"

Тангото на държавата с вероизповеданията

Някои политици и държавни служители повдигат въпроса в медиите относно това, колко лесна е регистрацията на вероизповедание у нас и колко добре би било да има ограничение по отношение на минималната членска маса, необходима на това вероизповедание за да получи статут на юридическо лице по Закона за вероизповеданията (ЗВ). Лошото в случая е това, че тяхното мнение услужливо се тиражира в медиите. т.е. и хляба и ножа са в съмишленици. За резултата можем да се досетим без много мисловни усилия.

Отношението на политиците, медиите и част от духовния елит на страната ни към проблема "нови (наречете ги ако искате и "нетрадиционни") религиозни движения" е, меко казано, ретрограден. Какво ми дава основания да твърдя това? Считам, че отношението на споменатите групи към проблема през годините от началото на прехода до сега, ми дава достатъчно основания да съм убеден в думите си. Да припомня по-същетвествените факти: дейсващият закон за вероизповеданията бе приет през 2002 г. с бурни овации. Възлагаха му се огромни надежди и всички очакваха той да разреши с магическа пръчица проблемите в духовната сфера в България. Президентът на всички българи бе награден не от кой да е и не за какво да е, а от руския патриарх за приноса му към единството на православните народи. Награден бе за това, че подписа и не спря закона. Не го спря и конституционния съд, макар на практика решението на съда бе негативно, т.е. 6 от 5-те съдии гласуваха за неконституционността на много от разпоредбите на закона. Гласуваха, ама пустият му закон за конституционния съд така е написан, че трябва да са гласували повече от половината (т.е. 7 от 12) за някакво решение, за да влезе то в сила.

Такъв е декорът на духовната сцена в България. Сега, като членове на Евро-съюза, сме уверени, че сме стигнали висините на демокрацията. А дали това е така? За мен, един от най-сериозните критерии до колко едно общество е демократично, е нивото на спазване на религиозната свобода и търпимостта между и към различните религии.

Да разгледаме България. За мен показателни в това отношение са няколко неща:

• На първо място, разбира се, е законовата рамка в тази сфера. Тя не е идеална, но, бих казал, че е приемлива. Подробен анализ би разширил многократно обема на този текст;
• Отношението и изявите на Дирекция "Вероизповедания", като авторитетен орган, регулиращ отношенията между държавата и религиозните общности, в лицето на нейния директор;
• Определящо е и отношението на "силните" - представители на политическия елит, държавата и големите вероизповедания;
• Отношението на обществеността;
• Не на последно място са медиите.

Вероятно могат да се обособят много други критерии, но дори и тези са достатъчни, за да се ориентираме в настоящата ситуация.

Да разгледаме детайлите:

Редица закони, започвайки от Конституцията, Закона за вероизповеданията и др., по-скоро гарантират равнопоставеността на различните деноминации, без оглед на тяхната численост и дата на възникване/учредяване в страната ни. Въпреки, че казвам, че законовата рамка в сферата на религиозната свобода, макар и не идеална, е нелоша, съществуват обаче и писани и неписани правила, както и традиционно установени норми, които очевидно дават предпочитания ("привилегироват", както бе писано в много критики към България) двете най-масово представени вероизповедания у нас. Справка може да се направи, да речем, в Закона за държавния протокол (чл. 6 ал. 3 т. 5), приет през 2000 г.

Общетсвото ни, провокирано от медиите и изявите на политици и духовници, често демонстрира нетърпимост към "другия" и "различния". Справка - проваленият неотдавна концерт във Варна на един от популярните духовни водачи на нашето време.

Сякаш за да подсилят важността да се противодейства на "опасната псевдо-духовна инвазия" и опити от страна на "опасните секти" да завземат все повече духовни територии, същите действащи лица пропагаднират и друга теза: безспорната, според тях, необходимост от въвеждане на задължително вероучение в училищата. Това, че законите определят България като секуларна държава, за тях е пренебрежим и незначителен факт…

Като венец на всичко това, по един напълно естествен начин идват и мненията, изразени от И. Желев (директор на Дирекция "вероизповедания") и някои политици (Кръстанка Шаклиян, член на Интерпарламентарната православна асамблея; Огнян Герджиков, шеф на парламентарната комисия по правата на човека и вероизповеданията) относно това, колко много са се нароили (стотина от 1990 г.) новите религиозни движения у нас (разбирай "опасните секти" в контекста на казаното по-горе) и колко "мъдро" би било да се ограничат вероизповеданията при тяхната регистрация, на основата на минимален брой членска маса (в-к "Сега", 12 март 2007 г.).

Нека в заключение да проследим логическата (и фактологическата) последователност:

Приема се "иделаният" закон за вероизповеданията. От него се очаква да сложи край на проблемите в най-голямата религиозна общност в България. В резултат на приемането му, с участие на полицията, се провежда безпрецедентна намеса на държавата във вътрешните дела на тази религия.
Не много по-късно, с позабравени от деведесетте години, но все още актуални изразни средства и похвати, започва кампания за спасяване на българската духовност, като новият фронт се разгръща в две направления: Противодействие на "опасните секти" чрез, да речем, "създаване на регистър на опасните секти" (идея на ВМРО) или пропагандиране на въвеждането на задължително вероучение, като панацея, която ще напълни храмовете с искрени вярващи и ще спаси заблудилите се овчици, вкарвайки ги в правия път (пропагандаторите на тази идея са достатъчно, така че тяхното поименно изброяване би направил този текст доста отегчителен поименен справочник).

Така, след като е разгърнат широк фронт, включващ политици, учени, журналисти, свещеници и някои интелектуалци, се стига до кулминацията: в публичното пространство, ”опипвайки почвата“, се прокрадват идеи за ограничаване на възможността за регистрация на вероизповедание, на основата на минимален брой членове. (Дали нещата отново не са предрешени предстои да разберем. Лично аз се надявам да не му стигне времето на това Народно събрание за подобни промени.)

Поинтересувах се в кои страни има подобни ограничения и в кои няма. Не бях изненандан от факта, че страните, които безспорно приемаме за развити и демократични, подобно ограничение няма. Държавите от бившия соц-лагер имат различен подход по въпроса, но мисля, че е по-удачно да вземем за пример тези, където подобни идеи (за минимална членска маса от 10.000 последователи например) са били отхвърлени преди години. Подробен анализ би отнел много място и време, но всеки сам може да се досети в кои държави има подобно изискване и в кои няма.

Въпросът, който си задавам е какъв избор ще направят българските политици - модерният демократичен избор, при който свободата да се сдружаваш и самоопределяш на основата на вярата си е гарантирана, или изборът да бъде ограничено това право?

Ще си позволя да цитирам един приятел, който се пошегува по темата: надявам се, че политиците ни не планират да приемат китайски стандарти за минимален брой членове на дадено вероизповедание, необходим за регистрацията му като юридическо лице. При подобен стандарт, ако той съществува, вероятно би ставало дума за минимум от няколко милиона членове и присъствие в страната от няколко стотин години… Това не е моят избор.

Сп. Обектив, бр. 141, март, 2007