Вриндавана – земята на Бог Кришна

Намира се на около 140 км. южно от Делхи, по пътя за Агра. Население – около 50 хиляди (по данни от преди десетина години). Естествено, първото нещо, което може да се каже за Вриндавана е, че има между 5 и 7 хиляди храма. По един на всеки десет души. Октомври-ноември е времето, когато мнозина се насочват към Вриндавана за Враджа мандала Парикрама – поклонническа обиколка пеш из най-значимите свети места в региона. Вриндавана привлича вайшнавите с това, че там Кришна е прекарал детството си. Тези, които искат да усетят и духовната атмосфера на Индия, освен туристическите и шопинг атракции и дестинации, задължително един ден трябва да отскочат за кратка визита до Вриндавана – земята на Кришна.

Във Вриндавана пристигам от Харидвар с нощен автобус. Пътуването, смело мога да кажа, беше най-тежкия преход до сега, заради безмилостното и нечовешко друсане, среднощната спирка нейде по пътя, където музиката така беше усилена, че ви заболяват тъпанчетата, както и крайно неудобния „интериор“ на автобуса. Спряхме рано сутринта в Матхура, родното място на Кришна, от където, с мото-рикша се отправихме към Вриндавана. Утрините в края на октомври са хладни и една ватена фланела няма да е излишна част от багажа ви.

Освен нас, тук, в това време на годината, се стичат огромни групи индийски поклонници, последователи на вайшнавизма (почитане на Вишну, като върховен бог) от цял свят, както и туристически групи от САЩ и Европа, повечето от които гледат стреснато.

С цялото това множество градчето прилича на нещо средно между летния Созопол, Женския пазар в София и улиците около „Александър Невски“ във Великденската нощ. Буквално и без грам преувеличение! Огромни групи хора неспирно се точат по тесните вриндавански улички, проправяйки си път в двете посоки, предвижвайки се между визитите в отделните храмове. Към всичко това, добавете и рикшите, кравите, маймуните, автомобилите, моторите, подвикванията на търговците и... някой леко нервиран бик, от който се разбягва тълпата, след като е побутнал с глава вас или шофьора на някоя рикша. Всеки нов храм или магазин, до който се добирате, е подвиг.

В околностите на Вриндавана има много важни за вярващите места, такива, като градчето и хълма Говардхана, Варшана, Нандаграм и други. За да добиете цялостна представа за значението и колорита на региона, препоръчвам ви да отделите достатъчно време и да ги посетите. Удобно е да обикаляте местата по река Ямуна или по-отдалечените дестинации, като Говардхана, Варшана и Нандаграм сутрин, а храмовете на Вриндавана надвечер, след 17 до към 19:30 – 20:00, когато ги затварят за през нощта. В промеждутъка ще ви остане време и за пазаруване. Първо обиколета сходните магазини и се уверете какви са цените. Не се хвърляйте на първия. Винаги има по-добра цена! Бих казал, 5-6 дни, около седмица, ще ви стигне за по-обширна разходка из Вриндавана и околностите. Хотели и места за нощувка ще се намерят за всеки вкус.

Говардхана

Говардхана се намира на тридесетина км. от Вриндавана. Може да се иде до там с Рикша. Удобно място да я наемете е пред Кришна Баларам Мандир (храмът на движението Харе Кришна, или ИСКОН Темпъл, както го знаят тук).

Според преданието, преди около 5000 години, когато Бог Кришна е бил на земята, небесният цар Индра, разгневен на жителите на Вриндавана, изпратил унищожителен порой. За да спаси своите поклонници Кришна повдигнал хълма Говардхана на кутрето на лявата си ръка и го държал така цяла седмица, докато Индра научил урока си и спрял бурята, прекланяйки се пред могъществото на Бога.

Хълмът се смята за свят. Ако ви е харесала Индия, направете си малка къщичка от камъчета в подножието на Говардхана, за да се върнете един ден отново тук. :-)

Сред местата за посещение са храмът с езика на Говадхана (от където се храни свещеният хълм), Манаси Ганга Кунд (езерце, до самия храм), Кусум Саровара (друго езеро с изключително красива и добре запазена постройка на брега), Радха Кунд и Шяма Кунд и други.

„Езикът на Говардхана“ е доста оживен храм с няколко врати, водещи към тясно олтарно помещение. Поне 15 минути преди всяко отваряне на олтара, на всяка една от вратите се събира група от поклонници, носещи мляко, кокос и други дарове за свещения хълм. Свещеникът извършва кратка церемония, предлагайки благовония, светилник и вода, и пуска поклонниците да оставят даровете си. Снимките не са разрешени, но не са невъзможни.

Според преданията, преди време, при изкопи за кладенец, от земята бликнала кръв. Хълмът се явил в съня на копаещия и му казал, че това е езикът му, а на мястото трябва да бъде издигнат храм. Така и станало, а храмът функционира и до днес. Поклонниците предлагат млякото, „хранейки“ свещения хълм. Не рядко ще видите и поклонници, вървящи около хълма с нарочно пробит съд с мляко. Стичащата се тънка струйка обикаля Говардхана.

Езерото Манаси Ганга Кунд се намира в центъра на градчето Говардхана. От тук започват и свършват поклонническите пътувания около хълма Говардхана. Вярващите считат къпането в Манаси Ганга Кунд, в определени отношение, за по-пречистващо дори от водите на свещената Ганг.

Радха кунд и Шяма кунд са също свещени езера. В едното се е къпал Кришна, в другото – неговата съпруга Радха. Около тях са разположени множество малки гробници на вайшнава светци и места, където те са медитирали приживе. Не се къпете в езерата. По-добре е да напръскате главите си със свещената вода.

На Кусум Саровара може да спрете на идване или на връщане към Вриндавана. Мястото е вероятно най-доброто за плуване. Кусум означава цвете. Понякога повърхността на водата е изпълнена с цъфтящи водорасли. Ако сте се уморили, може да останете тук около час, почивайки си от глъчката и жегата. Преди да скочите във водата се уверете, че под повърхността не плува някоя огромна водна костенурка. Може да е опасно ако я ударите с глава. По-добре влезте във водата цивилизовано, а не гюмеджийската.

Следващата ни спирка е Варшана.

Къде сгрешихте?

За разлика от рекламата (която беше популярна преди време), нещата днес изобщо не са забавни, нито креативни. Даже обратното. ГЕРБ и АТАКА ни връщат поне една дузина години назад във времето, когато, с цел да се оправдаят някои очевидни социални проблеми, засилващи се от неумението на политиците да ги решат, за със „сектите – убийци на души“ бе много удобно и конвертируемо извинение.

Днес, макар и не със 100% идентичен мотив, две госпожи (съответно от ГЕРБ и АТАКА) са на път да реанимират една тотално погрешна и крайно недемократична идея – тази за контрол над вероизповедания и намаляване на „опасността от сектите“, въвеждайки на практика идеята за държавен контрол (чрез засилено участие на централните органи на властта), централизация и ограничаване на броя на вероизповеданията (въвеждайки минимален праг на брой членове, вариращ между 5000 и 250000 в различните интерпретации на идеята им).

Най-често споменаваната мантра (аз бих го нарекъл медийно заклинание) е тази за „сектите – убийци на души“, най-вече „убийци на душите на децата ни“.

Коментарът ми иска да даде отговор от гледна точка на „засегнатите“ от подобна, смело ще я нарека комунистическа, идея за налагане на държавен контрол над религиите. Помним, че именно за комунистите религиите бяха опиум за ниско интелигентните маси, а контролът и назначаването на удобни за властта „духовни водачи“ на вероизповеданията  (с милиционерски чин) бяха задължителен елемент, чийто последици все още не сме разрешили в България, поне по отношение на най-масовите религиозни общности.

Няма да коментираме в детайл и абсурда на твърдението, че „сектите убиват нечии души“, тъй като аз бих приел логиката, изразена в коментар на мой приятел: „Отново атеисти и лаици коментират религиозни проблеми – душата е безсмъртна и не може да бъде убита; Всяко твърдение от тук нататък на дамата (Красимира от ГЕБР) е несъстоятелно“. Приемам, логиката, че атеистичният подход към решаване на какъвто и да било доктринален въпрос, като този за „конкуренцията“ между религиозните идеи, в „съревнованието“ им за „спечелване“ на сърцата и умовете на последователите, не би следвало да се решава с механизмите на властта, при това, от атеисти, а по-скоро, би следвало да е въпрос на свободен избор и свобода на съвестта и съзнанието. Точно това обаче плаши и е неудобно за АТАКА и ГЕРБ, поне за сега... Доколкото за Атака (доста лява по своите идеи политическа партия) това е характерно, за ГЕРБ, определяща се като европейска, дясна и демократична партия, това по-скоро е абсурдно като политика. Абсурдно именно, защото лъха на комунизъм от всеки километър...

Какво лансират госпожите като идея –  нещо много просто: Първо ни внушават напълно недоказани и неверни твърдения (от части и по силата на пропагандната логика за лъжата, повторена много пъти), за някаква имагинерна опасност, и второ, на основата на първото невярно твърдение, ни предлагат „лечението“ - държавата поема нещата в свои ръце, чрез законодателната и съдената власт. Идеята за „пререгистрация на всички съществуващи религиозни общности и налагането на минимален (до колко в България 5 хиляди или 250 хиляди може да се нарече „минимален“ е една съвсем отделна тема!?) праг, всъщност, както се опитах да обясня по-горе, е една силно недемократична, дори комунистическа идея. Тя би могла да обслужи, при това много лошо, по мое мнение, само едно вероизповедание – това, което само се стреми към срастване с държавата и налагане на собствената му доктрина на всички граждани с механизмите на властта – източното православие. Макар и пресилено твърдение, то не е безпочвено, отчитайки нееднократните публични изказвания в тази посока на водещи духовници на въпросното вероизповедание.

Ако за един отмрял строй централизацията бе удобен механизъм за контрол, в една демократична среда, опитите да бъде наложена подобна форма на унифициране на различията е по-скоро неприемлива. Идеята за количествен праг (брой последователи), необходим при регистрация на вероизповедание, отново обслужва идеята за „по-малко проблеми с опасните секти“, чрез „окрупняването им“. Предполагам, че нейде из дебрите на мислите на „майките“ на тази идея, депутатките от ГЕРБ и АТАКА, това би довело, като резултат, и до „връщането на блудните синове и дъщери в лоното на правата вяра“, от която са се отклонили, ставайки адепти на една или друга „убийствена за техните и на децата им души секти“... Да, ама не! Тази идея вероятно изглежда примамлива и приемлива за една църква, която векове наред, забравяйки услужливо, че е „стартирала“ именно като „секта“ (според собствената й дефиниция) с шепа последователи, но е напълно неприемлива за европейска и демократична България. Идеята, освен всичко, е и тотално неприложима към един широк спектър от вярвания, за които масовостта и централизацията са неприложими и ирелевантни категории. Например, вярванията на Изтока. Ако за една, да речем, православна църква, е логично и канонично да се ръководи от една личност, била тя пръв сред първите, то за вярванията на Изтока това е по-скоро неприложима логика, тъй като всеки духовен водач по идея има правото да има свои последователи и школа, а механизмите за определяне на неговата автентична принадлежност към дадената доктрина не са тези, на „централната власт“ на вероизповеданието и на „държавната санкция, чрез регистрация, даваща легитимност и право на участие в правния мир и социалния живот“, а, по-скоро, се свеждат до три много по-приемливи, от гледна точка на религията, категории: светците – духовните учители (гуру), свещените писания и всички последователи, формиращи групата на „свети личности“, заради вярата и принадлежността им към дадената доктрина.

Така, комунистическата идея за „централизация и контрол“, чрез регистрация, даваща право на социален живот и въвеждане на праг от минимален брой членове, непостижим за огромното мнозинство от вероизповеданията у нас, съчетана с прокрадващите се мнения за ограничения дори в свободата „сектантите“ да се събират и общуват по домовете си, представлява една огромна крачка назад към миналото и напълно необясним от демократична гледна точка реверанс на ГЕРБ наляво. Отново, макар и напълно приемливо за АТАКА, това е напълно неприемливо, нелогично и недемократично за модерна, европейска България. А, на къде ще тръгнат Борисов и неговата ГЕРБ предстои да научим.

„Най-хубавото тепърва предстои, скъпи сънародници! Нали така? Да!“

Photo: monitor.bg

Харидвар – двери към Бог Харѝ

Харидвар е малко (около 200 хиляди души) градче, в подножието на Хималаите. От тук започва всяко поклонническо пътуване към изворите на Ганг. Наричат го и Гангадвар, тъй като тук Ганг навлиза в равнините.

Климатът в града, по това време, прилича на този в България – топли дни и прохладни вечери. Влагата от Ганг се усеща, а Аутанът срещу комарите е желателна здравословна мярка. Аз имам няколко спрея. :-)

Храните с месо и алкохолът в града са забранени. Във всеки ресторант, стига да не се притеснявате за хигиената, ще ви сервират вкусна вегетарианска индийска кухня, а има и такива заведения, които дори се препоръчват в тургайдовете.

Няма начин да не намерите хотел. Много са – по няколко на всяка улица около авто и ЖП гарата. Цените, за последните десетина години са се вдигнали, но все още са „народни“ и на повечето места може да се намери „ниско бюджетна“ стая за около 10 долара на вечер, без да се налага да чакате пред обща баня.

Главната улица май е една, но търговията се шири и по всички вливащи се в нея улички. Градчето се точи по протежението на реката, а ако вървите на север няма как да не стигнете до Хар-ки-паури Гхат – мястото, където брахманите могат да ви покажат отпечатъци от стъпалата на Бог Хари (Вишну). Тук е и храмът на богинята майка Ганга.

Казват, че мястото е изградено така, че 400 хиляди души можели да се къпят едновременно. Нищо чудно, че тук, на всеки 12 години, се провежда Кумбха Мела, събираща около 2 милиона поклонници.

Някъде през април-май е денят, в който Ганг се появява на земята, според преданията. Тогава около 100 хиляди души идват тук, за да се изкъпят в свещената река. Тогава течението й е толкова силно, че предпазни огради от релси и вериги подсигуряват къпещите се.

Хар-ки-паури Гхат е мястото, където, в непосредствена близост до храма на майка Ганга (както индийците наричат свещената река), всяка вечер се провежда церемония, в чест на богинята. Всяка вечер, около 18:00, на реката се предлагат огромни светилници и мястото се изпълва с народ. Звукът от ритмично биещите камбани и гонгове е грандиозен.

Като част от поклонението на свещената река посетителите и поклонниците предлагат на реката малки светилници, изработени от листа, пълни с цветя.

Не малко чужденци могат да бъдат видени тук, а някои дори ще ви попитат къде да си купят по-специални цигари. Разочаровах ги, казвайки им, че не пуша...

Планирам да посетя и Дехра Дун – мястото, където Рама и брат му Лакшман полагали сериозни отречения, за да успеят да убият демона Равана, както и Ришикеш – друг свещен град наблизо. Ако успея – ще ви разкажа. Стискайте палци!

Джайпур – градският палат и обсерваторията на Джай Сингх

Палатът е започнат от Махараджа Джай Сингх (1688-1743). Така и не можах да се ориентирам добре колко точно стени опасват самите покои на владетеля, но имам чувството, че се минава през няколко порти, като последната извежда пред самия палат. Той сам по себе си не е много голям, ако очаквате огромно, монументално строителство, но е впечатляващ с архитектурните детайли, с които са изградени и изпълнени всички постройки от комплекса. Информация за владетеля и за неговия дворец може да бъде намерена много лесно и няма смисъл да преразказвам вече написаното. Предпочитам да опиша впечатлението си от видяното.

Много добре организирана архитектурна композиция. Определено впечатляваща с изяществото си, особено, на фона на запуснатите улици и сгради, извън палата. И тук, както във всеки дворец, има зала за аудиенции, в която владетелят се е срещал с различни личности, като британски благородници, например. Част от изложението, по пътя към „дурбар“ залата (за събрания и заседания), са рисунки и няколко антични фотографии, вероятно на последния Махараджа на Джайпур, който, освен другото, бил известен играч на поло. Модерни времена – модерни владетели.

Интересни са и документалните кадри от различни церемонии, показвани на една плазма на стената. Странно, но успяват да създадат доста автентичен вид и наистина ви връщат десетилетия назад във времето.

В двореца може да видите и една от най-обширните оръжейни колекции, подредена в бившите покои на Махарани – съпругата на Махараджата. Снимките на двете места са нежелателни, да не кажа, забранени. Струва си да видите и таваните, богато декорирани с керамика и стъкло.

Впечатляваща е и сградата за частни аудиенции, в която могат да бъдат видяни и най-големите, според Гинес, сребърни съдове. Наричат се гангаджали - от Ганга (свещената река Ганг). Махараджата на Джайпур Мадху Сингх II бил поканен да посети Англия, а той, за да се подсигури духовно за пътуването, поръчал изработката на тези огромни съдове. Направата им отнела две години на двама майстори, а 14-те хиляди сребърни монети, необходими за всеки един от гангаджалите, били отпуснати от дворцовата хазна. Забравих точно колко е обемът им, но побират хиляди галони с вода.

Интересна част от вътрешността на палата е и един от квадратните дворове, така и не разбрах каква точно е функцията му, в който може да видите 4 невероятно декорирани порти. Едната беше в процес на реставрация. Учудващо е умението на тези, изглеждащи напълно непретенциозно хорица - дойде ли празник, украсата на града впечатлява със своята простота и изящност. Всичко – от рисунките с оризово брашно и бои на прах по улицата и на входовете на домовете, през декорациите и орнаментите по стените, та чак до огромните бутафорни порти и имитации на постройки, се изработва с лекота и прецизност, които, на пръв поглед, изглеждат несъвместими. Така е и в двореца – изключително гостоприемна постройка, лека и просторна. Не те подтиска с монументалните си размери, но в същото време те респектира с невероятно фината изработка на всеки един детайл.

От двореца имате поглед към някои от крепостите, предпазвали града преди векове и, естествено, към сърцето на Джайпур – храмът на Говиндаджи.

След двореца на Махараджата отидохме в обсерваторията на Джай Сингх, построена през 17-ти век. Той, освен всичко, е бил изключително интелигентен владетел. Освен 15-те завършени астрономически уреда, има и един недовършен. Не му е стигнало времето. Името на обсерваторията е Янтар Мантар. Янтар може да се преведе като „уред“, а мантар е мантра - може да се обясни и като „формула“. В този смисъл, няма да сгреша, ако преведа Янтар Мантар като „уред за измерване“ или изчисления. Наистина е интересно как тази обсерватория, вероятно, заради връзката си с космоса, остава встрани от глъчката и клаксоните по оживените улици на туристическата атракция Джайпур.

Казва се, че астрономията е възникнала в Идния, после, пътувайки из други държави и царства по континентите, първо е била „прихваната“ в арабските страни. Според астрономията, животът на всяко живо същество – дори и насекомите и растенията, е контролиран от небесните тела. Всичко благоприятно и неблагоприятно в живота ни може да бъде открито и изчислено с помощта на точното измерване на времето и движението на планетите и с помощта на зодиака. От тук идва и астрологията, като средство за предвиждане на абсолютно всичко в този свят. Уредите, конструирани от Джай Сигнх, служат именно за такива изчисления.

Според тургайдовете, обсерваторията е едно от чудесата на Индия – нейния Стоунхендж,

Утре ще ви разкажа за Харидвар - „Вратата към Бог Хари“, храмът на Ганга и мястото, където свещената река „слиза“ на земята...

 

Натхадвар

Помните ли чавдарките? Повечето градски автобусни линии  бяха с чавдарки, а по-рядко - икаруси. Сега си представете същата тази чавдарка, малко по-голяма, с два реда седалки – двойни и тройни, от двете страни на пътеката, Добавете и това, че трябва да е много, ама много по-мръсна, с отвратителна амортизация и окачване... Това е автобусът, с който се прибирам от Натхадвар към Джайпур. Отиването беше малко по-комфортно. Нощният автобус бе празен, имаше места за сън, подобно на нашите кушет-вагони, а седящите места бяха доста по-обширни. Стряскащ бе основно начинът, по който се кара в Индия през нощта. Разминаването е задължително на дълги, като преди това си присветнал няколко пъти, за да си сигурен, че напълно си заслепил насрещно движещия се автомобил. Загледах се в задниците на превозните средства и видях, че освен „Blow Horn“, пише и „Use Dippers At Night!“ Имат си стандарти, хората!

Натхадвар е видимо по-чист град от останалите, които посетих до сега, а нивото на английския е по-слабо дори и от това в Пушкар, но все някак ще успеете да намерите място за нощувка или пътя към „Bus Stand“, когато решите да пътувате другаде. Улиците бяха изметени рано-рано, а купищата хартии и чинии от палмови листа догаряха, запалени малко преди да пристигнем.

Основната дума, която знаят шофьорите на рикши е „Temple“, а в по-лошия случай „Mandir“ (същото, но на хинди), с което ви канят до задължителната дестинация в града. Десетина рупии ще оставят шофьора много щастлив, защото разстоянието е кратко, а и той няма да ви закара до самия мандир, тъй като забраната, ще го накара да ви свали в началото на квартала около храма. И тук, както навсякъде другаде, търговията процъфтява. Няма начин да не забележите огромните сладкиши, които ви предлагат от сергиите. Размерът им видимо надвишава този на топка за тенис. Тези сладкиши са приготвени и осветени в храма, като част от духовната практика там. Вкусни са!

Ако се престрашите да посетите и този мандир, да видите олтара и самия Натха Радж (божеството в храма), ви предстои наистина екстремно преживяване. Тук също храмът е достъпен за посетители и вярващи в няколко интервала през деня, от ранно утро (около 05:00) до вечерта (някъде след 19:30). Огромна тълпа, изпълваща улицата и алеята към входа, се събира поне 30 минути, преди отварянето на портите. Естествено - сребърни и богато украсени с орнаменти. Представете си „Малко Търново“ в София (ако сте софиянци) или някоя стръмна уличка във Велико Търново, нагъчкана до такава степен с хора, че множеството може буквално да ви носи. Така е и в Натхадвар, пред входа на храма. Няма да излъжа, ако кажа, че хиляди, вероятно десетки хиляди, посещават храма в празничните дни.

Историята на Натха Радж е интересна. Първоначално, той бил почитан във Вриндавана (ще пиша и за това място, когато стигна до там). Казва се, че е на около 5000 години, а почитането му започва от пра-внука на самия Кришна. Преди около 500 години Натха Радж бил преоткрит и намерен в храсталаците около Говардхана (свещен хълм, край Вриндавана). През 17-ти век, Натха Радж бил изнесен от Виндавана, за да бъде предпазен от враждебното управление на мюсюлманския владетел Аурангазеб. Виждайки даровете в храма на предишните могулски владетели, предводителите на армията на нашествениците предупредили поклонниците да преместят Натха Радж възможно най-бързо. Около храма, построен за божеството далеч от Вридавана, възниква градът Натхадвар.

Следващият ми разказ ще бъде от Харидвар – град по течението на Ганг... Преди това, обаче, ще ви разкажа за ведическата астромоническа обсерватория в Джайпур.