 |
| След подписването на Англо-съветския пакт през май 1942. © IWM (CH 5712) |
Трети подобен мит е и лъжата за Тайния протокол към Англо-Съветския договор от 26 май 1942 г.
Усилията на тогавашната съветска военна дипломация, притисната от немското нахлуване и последвалото завладяване на съветски територии, са свързани с подписването Англо-Съветското споразумение. Те имат за цел от една страна да отворят нов фронт и да осигурят военно-временните доставки (програмата “Заем-наем” или ленд-лиз), а от друга – да създадат минимални гаранции за следвоенно партниране. Той така се и казва:
Договор между СССР и Великобритания за съюз във войната срещу хитлеристка Германия и нейните съюзници в Европа и за сътрудничество и взаимопомощ след войната
Преговори при сключването му или по-скоро опит за изнудване на Великобритания да подпише таен протокол е имало наистина. От страна на Сталин и СССР. За това разказва Елизабет Баркър в книгата си “Британската политика в Югоизточна Европа през Втората световна война” (стр. 129):
“…Що се отнася до Турция, Сталин беше много внимателен; Той не спомена Проливите, но предложи Турция, като част от широкообхватен "таен протокол" за следвоенното европейско споразумение, да получи българската територия на юг от Бургас заедно с Додеканезките острови.”
(Архив на британското Външно министерство №371/32874 от 16 декември 1941 г. и 5 януари 1942 г.)Освен това, пише авторката, американският президент Рузвелт още преди изпреварващото нападение на Хитлер над СССР е имал условие към Великобритания “да не влиза в никакви тайни споразумения по отношение на следвоенната реорганизация на Европа, без първо да се консултират с него”. Британският кабинет спазва този принцип и като резултат се стига до блокиране на преговорите по отношение на исканията на Сталин, които той счита за ключово важни. Дори повече, продължава Баркър, британското правителство се надява, че по примера на Чехословакия и Полша, “различните балкански държави ще се комбинират и ще формират сходна система.” В тази връзка авторката посочва, че според Външния министър на Кралството Антъни Идън, още на първия разговор Сталин е изразил интерес към военен съюз между “демократичните страни” след войната и е заявил, че “Съветският съюз няма да има възражения ако определени страни в Европа да се федерират.”
В телеграма на американския посланик Уинант в Лондон (до Държавния секретар от 19 януари 1942 г.) се посочва, че “съгласието на Съединените Щати и Великобритания в дадения момент със съветските териториални претенции… със сигурност ще има лош ефект върху настроенията в малките страни към САЩ и Великобритания и върху тези страни, които се противопоставят на разпространението на болшевизма…” В тази връзка Рузвелт декларира, че “при никакви обстоятелства няма да подпишат какъвто и да е таен договор” (Е. Баркър, стр. 130).
При тези обстоятелства посланик Уинант докладва на Държавния департамент, че Идън предлага един, а Сталин два проекта за договор. В проекта на Идън се казва изрично, че “президентът на Съединените щати и министър-председателят на Обединеното кралство не се стремят към териториално или друго разширяване…”
Във второто съветско проектопредложение по отношение на следвоенната уредба на Европа се казва следното (в чл. 1):
“Двете страни взаимно приемат, че при решаването на следвоенните въпроси, свързани с организацията на мира и сигурността в Европа, ще действат по взаимно съгласие.”
В същото време Сталин продължава да настоява за определени териториални ангажименти от страна на британското правителство, но не ги получава. Претенциите му са основно свързани с това, Великобритания да признае прибалтийските държави като част от Съветския съюз (Уинант до Държавния секретар, 19 януари 1942 г.) Споменава се, че Сталин се надява, че “Полша, Великобритания и Съветският съюз ще успеят да постигнат съгласие, а съветското предложение е полско-съветската граница да следва “Линията Кързън”.
На 24 май 1942 г., само два дни преди подписването на Англо-Съветския договор, американският посланик във Великобритания Уинант пише до Държавния секретар, че исканията за Полша са оттеглени, а идеята за тайно споразумение е отхвърлена, но Съветите са поискали клауза, според която Великобритания ще признае, че “Русия има специални интереси във Финландия и Румъния”. Според Уинант, Идън се е надявал и тази препратка да отпадне.
В крайна сметка, в своя телеграма от 26 май Уинант информира Държавния секретар на САЩ, че след редакции по текста (езикови, не смислови), предложени от руснаците и приети от британците, се стига до подписване на споразумението същия следобед. То не съдържа никакви секретни клаузи, а текстът му е свободно достъпен и на руски, и на английски.
Да се върнем на пропагандните клишета. Безспорно, описаната история е едно от тях. Тя започва от един шведски вестник, който месец, след подписване на Англо-съветския договор през 1942 г. публикува “хибридната” информация, че споразумението съдържа тайни клаузи, с които “повечето от териториите, граничещи с Русия или са близо до нея, между тях Финландия, известни части от Северна Скандинавия, Чехословакия, Румъния, България и Югославия, се признават за руска сфера на интереси…” Тази измислица медиите днес ще наречат “Подялбата на Европа” и ще я датират три години преди Ялта.
Фейк новината се разпространява през 1942 г. из целия свят. В САЩ (“Чикаго Трибюн” от 24 юни същата година) публикуват без коментар предполагаемите клаузи, а в Австралия – пак по това време, вестниците “Адвокът” и “Икзаминър” публикуват коментари със заглавия “Фалшива нацистка пропаганда” и “Англо-руското споразумение – твърдения за тайни клаузи”. “Адвокът” описва информацията като “измамна германска пропаганда, позоваваща се на източници, вдъхновени от нацистите”. По същото време „Газет дьо Лозан” пише:
“Некадърността, която шведският вестник демонстрира в репортажа си за предполагаемите отстъпки за Русия личи от факта, че материалът отговаря точно на това, което Германия желае да припише на враговете си…”Нека все пак си дадем сметка, че ехото от залпа на “Аврора” наистина все още не е заглъхнало в нечии глави. По тази причина те са склонни безрезервно и безкритично да приемат всяка измислица по темата. Притеснителна е лекотата, с която различни медии, например сайтът СЕГА от 25 май 2002 г., точно толкова аматьорски си позволяват да публикуват и тиражират неистини.
Поразителен днес е синхронът между нацистката пропаганда по време на войната и днешните СССР-носталгици, отричащи очевидните факти, че Сталин и Съветите се стремят с всички сили да подчинят България и да я поставят в своята сфера на влияние, въпреки усилията на съюзниците Великобритания и САЩ.
За да погледнем на събитията от тези времена и от своята перспектива обаче е нужно днешна Русия, като наследник на СССР, да ни върне плячкосаните като “военни трофеи” след 09 септември 1944 г. български архиви.
---
Използвани материали:
United States Department of State
Foreign relations of the United States diplomatic papers, 1942. Europe Volume III
U.S. Government Printing Office, 1942
Елизабет Баркър,
“Британската политика в Югоизточна Европа по време на Втората световна война”, 1976 г.
